— Сигурно ще свършим живота си в старчески дом. Вече сме се примирили — твърдяха в един глас те.
Днес това е нещо обичайно, но преди тридесет и пет години се смяташе за жестокост да изпратиш родителите си в старчески дом. Тази проява на неблагодарност се възприемаше като грозна и засрамваща.
Продължавах да работя като кон, излизах на модни ревюта, давах уроци по английски, обслужвах клиентите в козметичния салон и преподавах в „Уошингтън Хайтс“. Всеки ден си лягах с желанието поне веднъж да се наспя както трябва. Но нямах време за почивка, не можех дори да седна и да се отпусна. Никога не хленчех пред мама и баба. Когато пътувах до Киото, Кобе или Осака за модните ревюта, те идваха всеки ден в къщата ни и оплакваха „бедното изоставено дете“. В мое отсъствие можеха да хапят на воля и да правят саркастични забележки.
Не можех винаги да бъдат там, за да служа като гръмоотвод. Често упреците се стоварваха върху главата на Н. Те бяха най-близките ми роднини, но въпреки това не можех да ги понасям. Отвратително е, когато старите хора се озлобят до крайност и се настроят срещу целия свят. А ние си имахме две такива старици! Бях много нещастна, че някога толкова енергичната ми баба и майка ми, която беше една от първите интелектуалки на епохата Тайшо, се бяха превърнали в две стари еснафки и стопроцентови зли вещици.
Родителите и близките на Н. в Йокохама също не бяха по-добри. Жена от света на гейшите, с дете, по-стара от него… най-лошата партия, която е можел да избере. Сигурна съм, че непрекъснато са му натяквали. След време той започна да излиза всяка вечер и да пие. Очевидно имаше проблеми и тъй като беше млад и неопитен, не знаеше как да се справи с тях. Ставах все по-несигурна и нещастна.
Животът ми явно протичаше под мотото „Началото е добро, краят лош“. Не бях сторила нищо лошо, чувствата ми не се бяха променили… Стараех се всичко да върви добре, въпреки това обстановката ме потискаше и натискът непрекъснато се засилваше. Най-после реших, че непременно трябва да намеря изход от положението.
Днес, когато се връщам назад във времето, установявам, че всички неприятни изживявания в крайна сметка са били за добро. Всъщност съм живяла живота на пет жени… За съжаление разбрах това едва след тридесет години, прекарани в Америка.
Битките, в които участниците се замерят с кал, омразата и жаждата за отмъщение са ми отвратителни. Един ден се реших и казах на Н. следното:
— Ако продължаваме така, чака ни катастрофа. Трябва да се разделим, докато се обичаме.
Ала Н. беше млад и твърдоглав и не ми беше никак лесно да го убедя. Самата аз не бях толкова решителна, колкото се представях. След много мислене реших да оставя нещата, както са.
През 1956 година в Ню Йорк се състоя международен панаир. Това беше големият „International Trade Fair“, който се организираше на всеки три години за около две седмици. В новия Колизеум бяха изложени различни стоки от целия свят.
Реших да отида там и да покажа куклите си. Днес в Ню Йорк живеят петдесет хиляди японци, но тогава не бяха повече от петдесет и демонстрацията на японски кукли щеше да бъде необикновена атракция.
— Позволете ми да замина за един месец — помолих баба, мама и Н. Мама отново се впусна в обичайните си обвинения, че съм решила да изоставя на произвола на съдбата две стари жени и едно безпомощно дете.
— Заминавай — съгласи се изненадващо баба. — По-добре е да видиш чуждите земи, докато си още млада. Не е нужно да се ограничаваш в рамките на един месец. Все някак ще се справим. — Нямаше нужда да ми го повтаря.
Продадох къщата в Азабу и купих друга в Ебису. Дадох пристройката под наем на семейство чужденци. Направих така, че баба и мама да живеят от наема, и заминах. Н. си намери ново студио и поне в това отношение заминаването ми не беше проблем за него.
По онова време още нямаше реактивни самолети. Летях с четиримоторната машина на „Нортуестърн Ориентал Еърлайнс“ от летище Ханеда. Полетът до Ню Йорк продължи тридесет и шест часа.
Денят беше необичайно студен. Тъй като не обичам да ме изпращат, тръгнах към летището сама. Ала госпожа Озава, майсторката на кукли, имаше много ученички и всички бяха дошли да я изпратят, затова в автобуса беше много оживено. Групата млади момичета не спираха да бъбрят със звънките си гласчета. Когато изкачихме стълбичката на самолета, вече се смрачаваше. Тогава и през ум не ми минаваше, че ще се върна в Япония едва след двадесет години. Когато се качих в самолета, си пожелах пламенно Н. да не страда и сърцето ми да не се разкъса.
Послеслов към Втора част
Първата част на мемоарите ми завършва с началото на войната. Тъй като много държах да опиша преживяното по време на и след войната, затова реших да продължа. Много искам да напиша и трета част, но в момента Япония ме плаши. С голяма изненада установих, че има неща, които там не мога нито да кажа, нито да напиша. Имах желание да се изразявам по-ясно, но истината за някои събития със сигурност щеше да стане жертва на цензурата. Това щеше да създаде неприятности на издателството. Така някои случки останаха неясни или недовършени… Въпреки това се опитах да опиша колкото се може по-искрено и щастливите, и тъжните събития в живота си. Сигурна съм, че много жени от моето поколение са преживели подобни трудности.