Когато вече не можех да понасям царящите в Япония злоба и тесногръдие, заминах за Америка. Това стана в началото на 1956 година. Така завърши втората ми книга.
Първият том беше филмиран от NHK и се появи на екрана за Новата 1985 година. Ролята на Кихару изпълни Огиноме Кейко. Бях много щастлива, че филмът представи достоверно живота на младата, честолюбива и жизнена Кихару от шестнадесетата й година. Макар че в действителност не бях чак такава красавица…
Моля ви да прочетете благосклонно и следващата ми книга за годините в Америка.
Благодарна съм на господин Китани от Сошиша за добрата съвместна работа. Дължа голяма благодарност и на господин Кезе, господин Кобаяши и госпожа Масуда.
Ню Йорк, 1 юни 1984
Кихару
Трета част
В Америка
При всяко завръщане в Япония чувам нови фатални новини: говорят ми с безпокойство за увеличаващ се „мобинг“ (шантаж) във фирмите или за непрекъснато повишаване броя на самоубийствата сред учениците. Човекът е странно същество. В голямата си част насилниците са образовани, с добри обществени и материални позиции и човек никога не би помислил, че им е нужно да измъчват другите до смърт. И между възрастните, забележете, не говоря за децата, съществуват типове, които мразят околните без всякакви основания и се надсмиват даже на хората с вродени недъзи.
Често съм била прицел на подобни люде и повечето пъти не можех да разбера защо се отнасяха към мен с такава злоба. Даже домакини с добро образование и богати съпрузи ме гледат отвисоко. Смятат, че са в правото си да ме презират, защото някога съм била гейша. В японската организация, където работех през първите години в Америка, страдах много от пренебрежителното отношение на съпругата на директора.
За щастие имах много американски приятели, които ме подкрепяха, така че се възстанових бързо.
Ако бях плаха и всеки ден се излагах на мъчения в чуждата обстановка, сигурно щях да пожелая да умра. В Япония много деца се подиграват на съучениците си заради плосък нос, издадени зъби, увиснал клепач или особена миризма на тялото. Да гледаш с пренебрежение на една личност само защото някога е била гейша, е също така абсурдно.
Миналото на човека не може да се изтрие; не е редно да го отричаме или да се срамуваме от него. Въпреки това предразсъдъците са живи и днес.
В третата част на спомените си ще се опитам да опиша по-отблизо този лош японски навик и други различия между американците и японците.
Когато едно японско дете постъпи в американско училище и не може да говори английски, съучениците се стараят да му помагат. Дори в класа да има един или двама досадници, другите обикновено защитават новия ученик. Много рядко се случва, като в Япония, да се упражнява колективен терор, а неучастващите деца да обръщат глава настрана.
Говоря това от личен опит. Спомням си какво ми се случи веднъж в нюйоркското метро. До мен седна около петдесетгодишен негър, макар че повечето места във вагона бяха свободни. Миришеше на алкохол и беше бедно облечен.
Заговори ме и каза, че през 1948 година, по време на окупацията, е бил в Сагамихара. После ме попита откъде идвам. Отговорих му, че съм от Токио. Дали познавам Кимико. В Токио живеят хиляди жени на име Кимико, отговорих със смях. Двама млади негри, които седяха наблизо, станаха от местата си.
— Не досаждай на дамата. Остави я на мира — срязаха го остро те. Наистина се чувствах малко неловко, но се намесих в негова защита:
— Той е бил в Япония, затова ме заговори.
Въпреки това двамата млади мъже издърпаха пияния от мястото му и на следващата станция го свалиха от метрото.
Ако някой досажда на жена, винаги има кой да й се притече на помощ. В моя случай това е особено силно изразено, защото винаги нося кимоно и хората ме заглеждат. Винаги когато съм изпадала в затруднено положение на улицата, в автобуса или в метрото, се е намирал някой, който да ми помогне.