Когато някоя злобна гейша си позволяваше да ме нагруби, можех да бъда сто процента сигурна, че Коейрио ще ми се притече на помощ. Тя съскаше като сърдита змия срещу другите гейши и ме пазеше като квачка пиленцето си. Когато веднъж бях вдигнала косата си и бях облякла виолетово кимоно с природни мотиви, една гейша се изсмя подигравателно:
— Приличаш на дъщеря от високопоставено семейство, изобщо нямаш вид на гейша. Каква си се издокарала!
Дискретно кимоно, вдигната коса, изобщо изискан външен вид — това беше вкусът на баба ми.
Винаги, когато Коейрио влизаше в помещението, от сърцето ми падаше камък. Тя беше родена за гейша и притежаваше изключително остър ум. Когато кипях от гняв и бях готова да избухна в сълзи, тя не се свенеше като мен, а отговаряше на нахалничките, като казваше на глас всичко, което аз не смеех да произнеса.
И тъкмо тя, най-добрата ми приятелка, трябваше да стане съпруга на майстор Янагия Кингоро.
Всичко започна край мангала в хакобея. Коейрио имаше изключителен талант на имитатор и при всеки удобен случай подражаваше на майстор Кингоро. Така се зароди една голяма любов, която я накара да се откаже от професията си и да се омъжи. Родиха им се три деца — две дъщери и един син, който стана певец на рокабили. Кингоро, който до края на живота си не се отказа да тича по жените, причини много страдания на приятелката ми в продължение на цели четиридесет години.
Друга добра приятелка беше Ичисуцу, „Камбанката“. Тя имаше дълга връзка с известния режисьор Озу Ясужиро, но двамата не можаха да се оженят, тъй като майка му беше против обвързването на сина си с гейша.
От време на време до ушите ми достигаха интересни истории за любовните връзки на гейшите. Особено ме впечатли случилото се с Чийоме, която беше много по-голяма от мен и се самоуби от любов. Тя се прости с този свят, облечена във великолепното си танцувално кимоно, заедно с гениалния пианист Кондо Хакужиро, след като беше изпълнила на сцената танца азума. Двете тела бяха свързани с червен копринен колан, за да не се разделят и в смъртта, и спяха спокойно вечния си сън. Тогава смъртта от любов ми изглеждаше като осъществяване на всички копнежи и непрекъснато обяснявах, че най-голямото ми желание е да умра от любов.
— Това момиче говори страхотии — смееха ми се всички.
Като си мислех за Чийоме, сърцето ми примираше, възбудено от красотата на самоубийството от любов. Много пъти се питах дали в живота ми ще се появи човек, когото ще обичам с цялата сила на сърцето си.
Младите гейши често се влюбват във филмови артисти, певци, бейзболисти, изпълнители на кабуки, певци на балади или майстори на танца. Те се срещат с любимите си на връщане от уроците в кафенетата на Гинза — „Сембикия“, „Шисейдо“, и „Мон ами“. Младите влюбени почти нямат пари, а даже и да имат, не смеят да отидат в някоя известна чайна, за да не ги видят.
Младите гейши отиваха със студентите от Кейо да ядат сладък боб при Вакамацу, сядаха на някоя странична маса и се гледаха мълчаливо.
Като се замисля за онова време, виждам колко наивни са били младите гейши от „света на цветята и върбите“, израсли като в оранжерия, чужди на големия свят.
Излет с лодки
Когато дойдеше месец май, гейшите започваха да приготвят кимоната си за излетите с лодки. Дрехите, изработени от крепсатен и златни нишки, се разваляха бързо от соления въздух и ставаха лепкави, затова при излет с лодки предпочитахме въздушната органза.
Шарките с цветя не се препоръчваха, докато мострите с вълни или плетени кошове, с решетки, морски мотиви и фини райета излъчваха хладина и бяха много популярни. Цветовите комбинации бяха прости — черно и бяло, виолетово и бяло, индиго и бяло.
На голяма популярност се радваха и юката. На яките им бяха нарисувани големи гербове, а шарките на бял фон бяха съвсем дискретни. През лятото се отказвахме напълно от долното кимоно. Розовата якичка на долната риза обикновено се подаваше навън. В комбинация с висока фризура младите гейши носеха долни ризи с червени якички.
За колани ни служеха неподплатени хаката-оби и оби от воал или органза. Тъй като не им слагахме колосани подложки, коланите бяха съвсем леки и не ни притесняваха.
Вечер към шест лодките потегляха от кейовете пред крайбрежните ресторанти в Цукиджи и се насочваха към река Сумида. Издадените покриви на лодките къщи бяха украсени с лампиони и всички бяхме в приповдигнато настроение. Друг път потегляхме от кея за лодки пред висшето търговско училище в посока Кототои. Гледката от лодката към парка Сумида през лятото, когато цъфтяха черешовите дървета, и през зимата, когато бе паднал сняг, беше омагьосваща.