В Токио е съвсем различно.
Когато първата част на историята ми беше показана като пиеса в театър „Шимбаши“, тъкмо бях претърпяла операция поради счупване на кост. Трябваха ми две минути, за да стигна с патерицата си от хотел „Океан“ до театъра. При хубаво време всичко беше наред, но когато валеше, куцуках мъчително с патерицата, чадъра и ръчната чанта, и това всеки ден до последното представление. В паузите продавах книгата си във фоайето.
До театъра водеха три стъпала. В дъждовни дни изкачването им беше много трудно. Не можех да оставя нито патерицата, нито чадъра или чантата. В Америка някое дете веднага щеше да ми се притече на помощ. Пред театъра стояха много хора и чакаха да влязат. Никой не се сещаше, че би могъл да ми помогне, всички стояха и невъзмутимо гледаха как се мъча. В Америка щяха да ме обкръжат поне десетина доброволни помощници, та чак щеше да ми стане неловко.
По време на едно пребиваване в Токио се качих на линията Тобу в Асакуза. До мен седна работник, който приличаше на изпаднало издание на Тора-сан от Шибамата47. Беше си пийнал доста, бърбореше нещо несвързано и се олюляваше. Много ми се искаше да си сменя мястото, но тъй като бях много натоварена, се отказах.
Влакът тръгна. Много скоро непознатият загуби всички задръжки и започна да опипва коленете и раменете ми. Стана ми гадно, изправих се и с целия си багаж застанах до вратата. Пияният скочи и изрева:
— Защо станахте, нищо не съм ви направил!
Най-после влакът пристигна в Нарихирабаши. Изскочих навън. За щастие вратата се затвори веднага. Пияният изкрещя нещо отвътре, но никой не се опита да го вразуми. В Америка съседите щяха да предприемат нещо още преди да съм се опитала да стана.
Каква е причината?
Когато кажа или напиша нещо за японското безразличие, сънародниците ми отговарят, че разсъждавам така само защото вече тридесет години живея в Ню Йорк, а според японската поговорка човек избира за своя столица мястото, където живее. Само по тази причина съм смятала, че всичко в Америка е по-добро. Но това не се отнася до мен. В Америка ми хареса още от самото начало, затова и останах там цели тридесет години. В Америка няма такива предразсъдъци, външните аспекти не играят толкова голяма роля като в Япония. Затова останах там толкова дълго. Не съм си създала погрешна представа за Америка само защото съм я избрала за своя родина. Стана точно обратното. Само че японците не могат да го разберат.
Когато напиша онова, което в действителност мисля, ме обвиняват, че съм заслепена от блясъка на Америка. При това аз не съм фанатизирана американка, а принадлежа по-скоро към стария тип японци…
Модел в художествената академия
— Промени позата! — заповяда професорът. Обърнах се и сложих разтвореното ветрило, което дотогава беше протегнато напред, пред гърдите си. — Прекрасно, прекрасно! — извика въодушевено той, а студентите си зашепнаха.
Променях позата си всеки пет минути. Намирахме се в училището по изобразително изкуство на Двадесет и трета улица в Манхатън.
Тук преподаваха много известни учители и освен няколко китайци, нямаше азиатски студенти, което значи и нито един японец.
Работех там като модел.
Когато имахме курса по портретиране, трябваше да остана в една поза в продължение на петнадесет минути, след това имах право на пет минути почивка. На уроците по скициране променях позата си на всеки пет минути. Силата ми бяха японските танцови пози. Американските модели се ограничаваха в седящи, стоящи и лежащи пози, заставаха в профил и в гръб. Ако трябва да променяш позата на всеки пет минути, репертоарът бързо се изчерпва. Затова учителите и студентите сменяха моделите всеки ден.
Аз можех да им представям нови пози в продължение на няколко часа. Дори само ръкавът на кимоното може да заема съвсем различни положения, а с чадърчето за слънце или ветрилото става още по-лесно.
Тъй като получавах много похвали и възнаграждението беше значително за онези години, не можех да си пожелая по-добър източник на доходи. Намерих си тази работа съвсем случайно.
В съседната къща живееше младата Нанси. Типична американка, тя се държеше с мен напълно непринудено още от самото начало. Водеше ме на покупки, показваше ми разни неща, посвещаваше ме в подробностите на живота в Америка.
Нанси работеше в счетоводството на художествената академия. Един ден ме бе поканила в италианския ресторант, който се намираше в близост до училището.
Малко преди дванадесет влязох във фоайето на училището и зачаках Нанси. След малко входната врата се отвори и влезе едър, красив мъж.