Беше не само грамаден, но и дебел, с кръгло лице и приличаше на шофьор на камион или борец. Изведнъж спря и ме загледа втренчено. Сигурно беше виждал японки на снимки или на кино, но за първи път се озоваваше пред жива японка в кимоно.
Без да се притеснява, той дойде при мен и ме огледа с възхищение. Това беше преди около тридесет години и сигурно не съм изглеждала много зле. Обясних смутено, че имам уговорка с Нанси за обед, след малко се появи и тя.
Нанси ме представи и с изненада узнах, че се намирам пред директора на художествената академия. Мъжът беше толкова впечатлен, че веднага ме помоли да позирам на студентите му.
Странно, но той никак не приличаше на човек на изкуството. Когато си подадохме ръка, забелязах, че десницата му е като на бейзболист. По-късно посетих музея в Бруклин, където бяха изложени картините му и се смаях. Живописни платна с цветя, деца и природни картини в меки тонове, които никак не подхождаха на създателя си.
Той имаше чудни меки очи и след време, когато започнахме да се срещаме всеки ден, разбрах, че има и изключително добро сърце. Всичките му ученици го обичаха.
Получавах по четири долара на час. По онова време билетът за метрото струваше петнадесет цента (днес е един долар). Университетските професори получаваха за едночасова лекция пет долара. Бях много благодарна за щедрото възнаграждение, макар че наскоро бях дошла от Япония и още нищо не разбирах.
С посредничеството на професора бях представена на преподавателите и в други училища по изкуствата. Като се започне от „Студентската лига“ на Петдесет и седма улица, работех във всички възможни училища по изкуствата, както и в отдела по изкуство на нюйоркския университет.
Бях особено благодарна за тази работа, тъй като всеки месец изпращах доста голяма сума на баба, мама и сина ми.
Наех стая в апартамент в Уест Енд, който принадлежеше на вдовица на име мисис Даймънд. Тя живееше сама с подрастващата си дъщеря Дайна и беше изключително интелигентна и отзивчива дама. Когато визата ми изтече, тя ме придружи до имиграционната служба и гарантира за мен. Така без проблеми удължиха визата ми с още половин година.
По онова време всички японци мразеха посещенията в имиграционната служба, защото у американците все още се таеше съзнанието, че са победители във войната, и много от тях се държаха надменно и презрително.
Аз имах голямото предимство, че мисис Даймънд ме придружаваше с готовност и никога не се страхувах от отиването в имиграционната служба като другите японци. Късметът, който описвам и в първите две части на книгата си, никога не ме е напускал.
Ню Йорк
Ако човек пожелаеше да пътува от Япония до Америка в средата на петдесетте, трябваше да получи специална покана от някого, който живееше там, иначе не му даваха пътнически паспорт. Носеше се слух, че едно такова писмо може да струва между 500 000 и 700 000 йени.
За щастие аз получих паспорт като културна посланичка съвместно с майсторката на кукли госпожа Озава, за която бе гарантирало едно полудържавно обединение. Разходите по пътуването трябваше да платя сама. Целта ни беше да представим производството на японски кукли на международния панаир в Ню Йорк. Пътувахме почти тридесет и осем часа с четиримоторна машина на „Нортуестърн Ориентал Еърлайнс“. Днес, когато има преки полети от Токио до Ню Йорк и се лети само дванадесет часа, първото ми пътуване със самолет е само лош сън.
С госпожа Озава направихме няколко демонстрации в Ню Йорк, при които аз превеждах. Тъй като имаше мъж и деца, тя се върна веднага след края на панаира, докато аз реших да остана известно време в Ню Йорк.
Все още бях омъжена за Н. и до самия ден на тръгването си бях обект на атаки от всички страни. Днес има много жени, които са по-възрастни от мъжете си, но преди тридесет години това беше скандално както пред обществото, така и отвътре в семейството.
Реших да живея самостоятелно в Америка и да изпращам пари за издръжката на баба, мама и сина си.
Пътуването ми до Ню Йорк си беше чисто бягство. Пристигането ми в Америка беше огромно психическо облекчение.
Преди да замина, уредих всичко така, че баба и мама да живеят спокойно и без финансови проблеми. Пристройката, която бяхме издигнали към къщата, дадох под наем на младо американско семейство, за да могат мама и баба да живеят от наемите. Съпрузите имаха Фулбрайтова стипендия и следваха в Токийския университет. Тъй като въпреки младостта си двамата изглеждаха разбрани и мили, бях повярвала, че всички образовани хора в Америка са такива. Мама и баба също ги харесаха.
За съжаление бащата на младия мъж се разболял и двамата трябвало да се приберат в Америка преди края на следването си. Това стана след моето заминаване.