След тях в пристройката се нанесло семейство Диксън, което било препоръчано на баба и мама от училището „Уошингтън Хайтс“, където преподавах японска култура и странознание. Той беше учител в средното, а тя в началното училище.
Семейство Диксън заживяло у нас, без да плаща нито стотинка. Тъй като бях в Америка, не можех да предприема нищо срещу тях. Мама и баба мълчали три месеца, след което помолили една служителка в училището, която знаела малко английски, да поиска наема. Госпожа Диксън предложила на баба ми два стари, мръсни, употребявани футона.
— Давам ви ги вместо наема. Стойността им е горе-долу същата — обяснила тя.
— Може би когато сте ги купили, са били скъпи, но ние не можем да приемем два мръсни футона вместо парите, които ни дължите — отговорила баба.
— Вашата страна беше победена от Америка, затова трябва да бъдете благодарни и да не ни искате наем — казала госпожа Диксън. Баба и мама се почувствали безпомощни. Молбите не помогнали — не получили нито цент. Семейството останало в пристройката осем месеца, без да плаща наем.
Има и такива американци.
Сега си мисля, че още когато се нанесоха първите наематели, трябваше да сключа с тях договор по американски. Ала тъй като младите студенти бяха винаги мили и отзивчиви, носеха на момчето бонбони, на баба цветя, а на мен козметични средства, не помислихме, че могат да възникнат неприятности. Тогава не подозирах, че между образованите американци има ужасни хора.
Всяка седмица получавах умолително писмо от Япония. Двете стари жени непрекъснато просеха пари. Изобщо не споменаха значителната сума в брой, която им бях оставила при заминаването си. Вместо това настояваха с доста силни думи или да изпращам повече пари, или да се прибера вкъщи. Лесно им беше да ме викат обратно, тъй като не знаеха, че нямах пари за обратния полет и ако вземех на заем, щях отново да попадна в хаоса, от който бях избягала.
Ако се върнех, трябваше отново да понасям денонощните оплаквания и упреци на баба и мама. Любопитството на съседите отново щеше да ме тормози. Мъжът ми и аз се разбирахме много добре и живяхме щастливо със сина ми. И до днес не мога да проумея защо натискът на обкръжаващата ни среда все повече се засилваше и накрая ни победи.
Завиждах на другите японци в Ню Йорк (студенти и млади лекари), защото родителите често им изпращаха нори или чай от Япония.
Когато аз получавах писмо, в него имаше само недоволство и оплаквания. Постепенно започнах да се страхувам от тези писма.
В Япония е извънредно важно да правиш впечатление с красива външност. Никой не се интересува какъв си отвътре. Заминах за Америка, защото ми беше писнало от двуличието, непрестанните празни хвалби, злобното душене в делата на другите и несправедливите обвинения.
Първото ми излизане в чужбина ме отведе в Ню Йорк. Представях си първата нощ в хотела и всичко останало като на кино и слязох от самолета с лудо биещо сърце. Спонсорът ни беше запазил стаи в хотел „Марта Уошингтън“, където отсядаха само пенсионерки. В асансьора и в трапезарията срещахме само стари жени.
Професорите и народните представителки, изпратени в командировка от културното министерство, настояваха да ги настаняват в хотели „само за дами“. Затова и при нас бяха решили, че две производителки на кукли ще се чувстват по-добре в хотел само за дами.
На следващата сутрин се запътихме към офиса на японската организация, който се оказа съвсем наблизо. Докато вървяхме по Пето авеню, видях за първи път „Емпайър Стейт Билдинг“ (която вече познавах от филма „Кинг Конг“). Тъй като всички минувачи бяха американци (естествено!), аз ги запях любопитно като туристка. Скоро намерихме офиса.
Под патронажа на тази организация трябваше да покажем производството на японски кукли в изложбените й помещения на Пето авеню и по време на международния мострен панаир в Колизея.
Очакваха ни директорът, заместникът му и ръководителят на рекламния отдел. Директорът учтиво се осведоми харесва ли ни хотела. Отговорихме, че сме много доволни. Било много спокойно, допълни скромно госпожа Озава.
— И вие ли го харесвате, госпожо Накамура? — попита ме рекламният шеф Ж.
— О, там гъмжи от стари жени. Много е досадно — отговорих, без да се замисля, и всички избухнаха в смях.
— Е, поне сте честна. Това е много хубаво. Да продължим така.
По-късно рекламният шеф Ж. винаги ме защитаваше. Бях му много благодарна, защото бях сам-сама в Ню Йорк и не познавах никого.
Искам да разкажа още нещо за пристигането и първите си стъпки в Ню Йорк.