В началото бях много изненадана, че хората имаха различни цветове на косите. Бях си представяла, че всички американци са руси и с дълги носове, но това важеше само да всеки двадесети минувач. Някои имаха кестенява коса, други сива, трети чисто черна. По-късно научих, че испано-американците имат катраненочерни коси, че италианките също са тъмни. По онова време още нито една от големите японски фирми не беше открила свое представителство в Ню Йорк.
Учудвах се също, че никой от спонсорската организация, даже директорът, нямаше секретарка. Разбира се, нямаше и телефонна централа. Бяха назначени само шест сътрудници и всички бяха затрупани с работа. Петдесетте години бяха трудно и мъчително време за японците. Беше им позволено да изнасят от Япония максимум петстотин долара, заплатите на служителите бяха около една десета от днешните.
Казват, че днес в Ню Йорк живеят около петдесет хиляди японски бизнесмени. Всяка фирма има по неколкостотин служители, офисите са елегантно обзаведени, в много от тях работят американски секретарки.
Ала преди тридесет години служителите на Марубени, които искаха да направят кариера, пълнеха огромни куфари със стока и заминаваха лично за Тексас, който тогава представляваше само безкрайни поля с памук. Един служител на Марубени ми разказа, че около летището на днешната световна метрополия Далас се простирали безкрайни плантации с памук, а представителите на фирмата, които искали да постигнат успех, обикаляли и най-малките магазинчета и трябвало да имат нерви като въжета.
Мисля, че днешният ни световен успех — и с това благоденствието на Япония — се дължи до голяма степен и на пионерската работа на японските делови хора след войната.
Дойдох в Америка точно по Великден.
Пролетта в Ню Йорк започва истински едва след Великден. Първо разцъфтяват яркожълтите фрезии, след тях грейват черешовите дървета, по Петдесетница цъфтят трендафилите и люлякът, всичко наведнъж. След Великден мъжете и жените могат да носят бели обувки (по-рано не се виждаше нито един възрастен мъж в маратонки, както е днес).
Понякога около Великден пада сняг и нюйоркчаните са много изненадани от промяната на времето. Въпреки това обуват белите си обувки, макар че навън в снега носят ботуши.
За Великден на Пето авеню се провежда „Ийстър Парад“ и дамите всяка година си правят състезание коя ще носи най-екстравагантната и най-очарователната шапка. В годината на пристигането ми първото място бе спечелено от прекрасна смарагдовозелена шапка от сатен, украсена с малък кафез, в който цвъркаха две истински птички (мисля, че бяха папагалчета). Дамата носеше подходяща смарагдовозелена следобедна рокля от тафта, която отиваше много на русата коса и едрата й фигура.
На „Ийстър Парад“ се виждат много хора с различни цветове на косите и пъстри шапки. Светлосини, ярко розови, червени… Пето авеню се превръща в модно ревю. Спомних си филма „Ийстър Парад“ с Джуди Гарланд, който бях гледала през 1950 година. Песента, дала заглавието на филма, отговаряше на духа на Ню Йорк и японските младежи много я харесваха. Сега за първи път в живота си видях истинския парад и като проста провинциалистка останах с часове на Пето авеню, за да гледам и слушам.
Организацията, която ме подкрепяше, беше полудържавна. Половината служители бяха чиновници, другите бяха набрани от частни фирми. Директорът беше дошъл от частно предприятие, а заместникът му беше държавен чиновник. Първият директор беше много симпатичен и всички сътрудници го обичаха. Заместникът му обаче беше типичен чиновник с непоносим характер. Останах с впечатлението, че двамата бяха на различно мнение дори по най-дребните въпроси.
Впрочем в организацията работеше като домакин един много почтен черен американец на име Бил. Той беше там още от основаването й. Ако се опитах да му дам бакшиш, защото ми бе помогнал да пренеса нещо тежко, отказваше категорично.
— Получавам достатъчно добра заплата и не вземам бакшиши — отговаряше той и скриваше ръката си зад гърба. Той вършеше всичко — чистеше пода и прозорците, носеше багажа, посрещаше гостите и ги изпращаше на летището.
Отначало изпитвах известен страх от едрия черен мъж. Никога не бях виждала негър толкова отблизо. Разбира се, бях гледала Нат Кинг Кол и Луис Армстронг в Япония, но те бяха на сцената. В Токио се срещаха отделни черни войници, но аз се стараех да не ги гледам в лицата. Бил беше първият негър, с когото се запознах лично.
Когато грамадният Бил се смееше, кръглото му лице с бели зъби изглеждаше почти детско. Той беше много симпатичен човек и всички японци и американци го харесваха.