Тъй като не вземаше бакшиши, отидох в единствения магазин за японски сувенири в Ню Йорк — името му беше „Катагири“ — и купих оризови кракери и фъстъци.
— Много подхождат на бирата, която пия вкъщи. И жена ми ги хареса — каза ми той. Много обичах да си представям как едрият негър и жена му пият бира и си хапват японски оризови кракери. Затова от време на време го питах дали има достатъчно и му носех нови пакетчета. Жена му често ми изпращаше благодарности.
Помещенията на организацията бяха разположени така, че директорската стая беше най-отзад, пред нея имаше доста голяма зала, в която бяха бюрата на служителите, а най-отпред беше стаята на заместника. Към помещенията водеше дълъг коридор, а на предната страна (към Пето авеню) беше изложбената зала. Директорът и заместникът му бяха сами в стаите си.
Организацията ми бе помогнала да дойда в Америка не само като гарантира за мен, а и като ме препоръча (в лицето на рекламния шеф) на няколко радио— и телевизионни предавания. Бях дълбоко благодарна на този мил човек и исках да се реванширам. Реших редовно да украсявам с цветя изложбената зала, кабинета на директора и този на заместника му. По онова време красивите гладиоли, герберите и лалетата струваха по около десет цента. Поставих в изложбената зала красива купичка за цветя, в директорската стая и в кабинета на заместника малки вази. При цена от десет цента можех да купувам по едно цвете на седмица, без да изпразвам докрай вечно празното си портмоне. В кабинета на директора често идваха клиенти и според мен дори едно-единствено цвете създаваше много по-приятна атмосфера.
При това забелязах нещо много странно.
Винаги, когато носех цветето в кабинета на заместника, той държеше телефонната слушалка до ухото си и следеше разговорите на директора. Той подслушваше разговорите на началника си! Тъй като нямахме секретарка и телефонна централа, само с едно натискане на копчето всеки можеше да чуе с кого и за какво говори директорът.
След като забелязах това, се почувствах много зле. Не можех да съобщя никому какво съм видяла. Запазих тайната, но бях много потисната и изпитах огромно облекчение, когато заместникът скоро беше сменен.
Явно сънародниците ми не можеха да се откажат от вредните си привички дори в чужбина… Стана ми много мъчно, че лошите качества на японците се проявяваха и в Ню Йорк.
В изложбената зала бяха представени различни японски стоки. Маски от театър Но, японски кукли, лакирани произведения, сето-керамика, клоазон, традиционни новогодишни барабани, чайни сервизи и т.н. Една японка, чието семейство беше емигрирало в Америка още преди две поколения, обясняваше изложеното на американските клиенти.
Младото момиче говореше несигурен японски. Английски беше майчиният й език и тя го говореше, както аз говоря японски.
Според нея купичките за супа с лакова живопис Важима бяха „пластмасови купи“, а една прекрасна кукла, която представяше принцеса Яегаки, беше наречена презрително „гейша гърл“, от което ми стана неловко.
За съжаление аз не бях назначена на работа там, само пишех обяснения на японски към стоките, за което не получавах заплата. В най-оживеното време помагах на рекламния отдел да адресират писмата. Не исках да вдигам шум около себе си. Въпреки това не можех да допусна лакът Важима да бъде обяснен като пластмаса, а принцеса Яегаки да бъде наречена „гейша гърл“.
За да не нараня чувствата на момичето, започнах да разказвам за японските танци. Обясних й, че историята на принцеса Яегаки много прилича на Шекспировата пиеса „Ромео и Жулиета“. Описах с подробности как лакираните произведения се изработват от дърво пауловниен (в Америка го няма) и се нанасят двадесет слоя лак. След това шарките се апликират със злато. Невъзможно е да се произвеждат масово, както е с пластмасата. Един занаятчия може да прави само по няколко предмета месечно.
Американските клиенти, които досега бяха захранвани от момичето с пластмаса и „гейша гърл“, започнаха да водят познатите си и преводачката започна да идва при мен и да задава въпроси.
Един ден ме заговори директорът.
— Госпожо Накамура, ако имате намерение да останете още известно време в Ню Йорк, моля ви да работите при нас. За съжаление не мога да ви плащам много, но няма друг, който обяснява така добре като вас.
Бях прещастлива. Разбира се, работех като модел и на панаирите, но те не ми носеха редовен доход. Тъй като трябваше да пращам пари на баба, мама и сина си, редовният доход, дори минимален, беше добре дошъл. В събота и неделя бях свободна. Работата в организацията продължаваше до пет следобед и ако побързах, след това можех да работя още пет часа на някой панаир, защото панаирите и изложбите на цветя бяха отворени най-малко до десет вечерта…