— Следващата седмица ще имаме конференция и ще предложа да ви назначим на постоянно място — обеща директорът и аз бях готова да го прегърна, толкова се зарадвах.
Но също като в Япония една водеща личност от министерството на търговията и индустрията веднага възрази, че съм бивша гейша. Един чиновник, който ме помнеше от приемите, давани от министерството веднага след войната, изрази мнение, че една бивша гейша непременно ще създаде трудности на началника си. Директорът не беше в състояние да се бори с тях.
— Не стана, госпожо Накамура — обясни съжалително той.
— Вече много пъти съм преживявала подобни неща в Япония и съм свикнала. Не се притеснявайте — отговорих. Осъзнах, че дори в Америка ще се сблъсквам непрестанно с лошите страни от японския характер. Разбира се, бях разочарована. Същия ден случайно срещнах на улицата чиновника, който бе предотвратил назначението ми.
— Какво правите, за Бога? Да се разхождате по улиците на Ню Йорк в кимоно… Ще ви убият! — развика се той. Защо да ме убият? Какво от това, че носех кимоно? Явно му бях трън в очите, макар че не можех да разбера защо не ме харесваше. Даже когато се поздравявахме, често ставаше безсрамен.
— Охо, колко сте се разхубавили. Явно е от доброто ядене.
По-късно си намерих добра работа и се зарадвах, че организацията ми е отказала. Ала в първите дни бях много ядосана, че по негова вина съм загубила мястото, което смятах почти за сигурно. „Назначаването на бивша гейша носи само трудности на шефа.“ Как е могъл да го каже! Кипях от гняв.
В онези години японките, които носеха традиционно кимоно и на всичкото отгоре говореха добър английски, бяха рядкост. Когато международният панаир, на който бяхме изложили куклите си, завърши, бяха организирани много други изложби и панаири в Колизея и Хилтън — панаир на коприната, изложения на лодки, панаир на филмите и фотографията, автомобили и цветя. Работех по една седмица или десет дни. Най-много харесвах изложбите на цветя в Колизея.
Тези изложби се организираха от търговци, градинари и архитекти, които идваха от Ню Йорк и съседните щати. Ароматът, който посрещаше посетителите на влизане в залата, беше замайващ. Градинарите от отделните щати носеха редки цветя и растения и изграждаха оригинални градини. Провеждаха се и състезания. На третия ден раздаваха наградите. Като модел в кимоно с широки ръкави, чадър за слънце и ветрило бях много търсена.
На панаира на фотографията представиха нов японски фотоапарат, който се продаваше много добре.
Един от водещите американски фотографи, въоръжен с десетина апарата, ми направи безброй снимки. Тъй като бях единственият модел в кимоно, бях винаги заобиколена от хора. Стоях, седях, въртях се наляво и надясно, чувствах се щастлива и малко смутена.
„Канон“ и „Яшика“ тъкмо започваха да завладяват пазара.
Американският рекламен специалист г-н Нусбаум от японския фотоцентър се грижеше трогателно за мен и ми носеше кока-кола или сладолед. През целия ден бях обкръжена от фотоапарати и нямах време да се нахраня.
— Не е редно така. Тридесет минути почивка! — викаше господин Нусбаум и ме отвеждаше зад завесата.
Веднъж един любопитен поиска да ме снима как пия кола, но г-н Нусбаум отказа и застана пред мен, при което се стигна почти до караница.
Имахме голям успех. Работих на тези изложби няколко години.
На автомобилното изложение „Дайхацу“ представи красива лекотоварна кола „Дайхацу Миджет“ (разходът на гориво беше само четири литра на 65 мили), която се купуваше главно от търговци на цветя, аптекари и магазини за сладкарски изделия. Задачата ми беше да раздавам проспекти на английски на клиентите и да обяснявам предимствата на автомобила.
Скоро си намерих работа в радиото и телевизията, за което също дължах благодарност на рекламния шеф. Явявах се в шоупрограми, които се радваха на добър зрителски интерес като „Джак Пауър Шоу“, „Ед Съливан Шоу“ или „Уил Роджър Шоу“.
В шоуто на Джак Пауър демонстрирах чайна церемония, за която ми намериха великолепни купички от епохата Шино. Джак Пауър взе една в ръце.
— Прекрасна е. Никога не съм виждал такава изработка. Ще бъде чудесно да пия сутрешното си кафе в такава купичка.
Веднага се обади едни японец и поиска Джак да се извини, защото е обидил японския път на чая. Джак искаше само да похвали красотата на купичката! Откъде можеше да знае, че за японците е непростимо да се пие кафе от чайна купичка.