Веднъж излязох в едно токшоу с малка кърпа в колана, предназначена само за чайни церемонии. Когато по време на разговора я извадих, веднага се обади една японка и заяви, че е нечувано да се говори с кърпичка в ръката, това било обида за японския път на чая. Отново трябваше да се извиняваме.
И в Америка японците се държаха с обичайната си дребнавост и прекаляваха с подробностите. Джак беше безкрайно учуден.
— Толкова ли са чувствителни японците?
Имах си причина да извадя кърпичката, докато говорех. Когато бях десетгодишна, майстор Нишикава Сензо от Шитая Ни-чоме ме научи да танцувам рокудан. Той се изпълняваше на музика кото с кърпичка за чай в ръката. Не намерих нищо лошо в това, че отговарях на въпросите с кърпичка в ръка. Когато ме обвиниха, че съм обидила пътя на чая, се почувствах много зле.
Все пак шоу-програмите имаха голям успех. Те ми даваха възможност да изпращам пари на семейството си и да плащам наема на стаята си в Уест-Енд. Постепенно започвах да свиквам с Америка.
С хазайката си мисис Даймънд говорех само на английски и това ми се отразяваше много добре. Тъй като мисис Даймънд и дъщеря й не знаеха нито дума японски, трябваше да се разбираме колкото се може по-добре на английски и за кратко време научих невероятно много.
Мисис Даймънд беше англичанка, починалият й съпруг бил евреин. Той не бе настоял съпругата му да приеме неговата вяра и тя беше останала християнка. От нея научих много за американските нрави и традиции, за обичаите при кръщене, сватба и погребение.
Тъй като в Америка съществуват много религиозни направления, някои церемонии бяха различни дори в отделните семейства. Според японците всички християни са еднакви, но в Америка разбрах колко много се различават едни от други протестантите, методистите и католиците.
Много японци никога не бяха присъствали на американска сватба, погребение или бдение край мъртвия, макар че живееха в Америка вече десет или петнадесет години. Аз посещавах често сватби и погребения. Всяко семейство ги организираше различно в зависимост от религията си. Благодарна съм на мисис Даймънд, че ме научи на толкова много неща.
Работех неуморно. Сега, поглеждайки назад, се учудвам, че съм си намирала една след друга добре платени длъжности. Нося кимоно и говоря добър английски и това се дължи на факта, че някога бях гейша. На панаирите и приемите се отличавах рязко от буржоазните съпруги и дъщери и всички ме харесваха, защото имам талант да организирам игри на думи и да разказвам весели истории, които разсмиват всички американци.
Тъкмо бях започнала да се наслаждавам на живота в Ню Йорк, когато ме постигна нещастие. Директорът на японската организация, който винаги ме бе поощрявал, се върна в Япония и на негово място дойде непознат. Новият директор Т. беше важна птица в икономическите кръгове.
И той беше много мил човек, дребен, галантен, веднага будеше доверие. Но жена му! Изглеждаше много над петдесет, косата й беше почти бяла. Незнайно по каква причина изпитваше омраза към мен, макар че винаги бе живяла в Кантон и никога не сме се срещали.
На официалния прием по случай пристигането на новия директор дамата се обърна към мен с висок глас:
— Кимоното ви е прекрасно. Издава изискан вкус. Сигурно сте го носили и на ангажиментите си като гейша?
Погледнах я изненадано, защото не се познавахме, и побързах да се представя учтиво.
— Ах, вие сте съпругата на новия ни директор. Запознах се с него само преди един ден и се надявам, че ще работим добре. Много се радвам. — Но с това само влоших нещата.
— Много смело от ваша страна да се разхождате по Пето авеню с кимоно.
— Аз съм японка и не притежавам западно облекло — отговорих просто.
От този ден нататък жената на директора не престана да ме тормози. В Ню Йорк живееха малко японки и се срещахме на всички приеми. Естествено я канеха и на заключителните празненства след панаирите, на които работех.
— Тя е била гейша и говори много добре английски. Сигурно е научила езика от някой американски приятел — казваше високо тя.
Явно много държеше да ме бламира, щом говореше така за мен. Не намирах за нужно да крия, че някога съм била гейша. Но твърдението, че съм научила английски от американски „приятел“, беше повече, отколкото можех да понеса. Аз не спях, когато всички нормални хора почиваха, за да можех да уча. И след всичко това да ме нарекат леко момиче, което спи с американски войници — това беше нетърпимо. Не можех да й се противопоставя открито, защото беше високопоставена дама. Не можех да проумея защо една личност, с която изобщо не се познавах, гледа на мен като на неприятелка. Въпреки че беснеех от гняв, нямах никаква възможност да си отмъстя.