Изби ме студена пот. Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа истината. Накрая дойде и моят ред. Когато се поколебах, госпожа Т. се намеси:
— Госпожо Накамура, вие сте наред! — После се обърна към другите дами и поясни: — Госпожа Накамура е много смела дама. Живее вече доста време в Ню Йорк, но продължава да носи кимоно. Освен това говори отлично английски. Сигурно сте следвали филология? Кое мисионерско училище сте посещавали?
Макар че много добре знаеше коя съм, госпожа Т. целенасочено засегна най-болната ми точка. Сигурно така се чувства мишката, когато котката си играе с нея. Вдигнах глава и я погледнах право в очите.
— За мисионерско училище не може и да се говори. Напуснах училище, след като завърших основната степен, и на шестнадесет години започнах да се уча в Шимбаши за гейша. Бих могла да обознача образованието си като „Диплома на гейша от Шимбаши“.
Ала госпожа Т. не се отказа.
— Какво? Посещавали сте училище за гейши? Какво се учи там? — попита злобно тя.
Вече бях готова да мина в нападение и събрах смелост.
— Изучавахме музика, изпълнения на шамисен, танци и песни, също така изкуството да се води разговор и добри маниери. И най-важното, научиха ни как да създадем приятна и забавна атмосфера за клиентите, които канят уважаемите ви съпрузи. Ето такива неща се учат в нашето училище.
Госпожа Т. ме погледна злобно и заповяда на прислужника да поднесе вечерята.
Съседката ми беше много мила дама. Лицето й беше красиво, говореше изискан японски и много добър английски. Полагаше големи усилия да заглади безсрамието на госпожа Т. Явно беше усетила злобата й и се учудваше на търпението ми.
Скоро след това сложих в директорската стая красив жълт нарцис.
— Прекрасно е — зарадва се директорът. — Американските нарциси са толкова хубави. — Ала после се поколеба и помоли с несигурен глас: — Госпожо Накамура, ще ви помоля да не слагате повече цветя в стаята ми. — И като видя слисаното ми лице, обясни: — Заради жена ми. Нали знаете.
Безмълвно изнесох вазата и я поставих в изложбената зала.
И до днес не разбирам защо госпожа Т. беше толкова зле настроена към мен. Може би някоя от гейшите в Осака беше омагьосала мъжа й или се беше влюбила в него? Сигурно беше като в поговорката „Който мрази монаха, мрази и расото му“. За мое нещастие се оказах близо до нея в Ню Йорк и в мое лице тя видя възможността да си отмъсти на всички гейши. Никак не обичам да си спомням за онова време.
Nakamura’s Gift Shop49
Непосредствено след идването си в Ню Йорк започнах да демонстрирам японски кукли в изложбената зала на организацията. По време на обедната почивка, обикновено към дванадесет, идваха особено много зрители. Все пак се намирахме на Пето авеню. Силният интерес към Япония, който съществува днес, беше още в зародиш, почти не се предлагаха японски стоки, затова изложбеното помещение беше препълнено с любопитни, които бързаха да се възползват от редкия случай.
Правехме демонстрацията два пъти, в обедната почивка и към три. Първия ден рекламният шеф ни представи един американец:
— Това е приятелят ми Робърт. Офисът му е точно насреща. Той обича Япония.
Приятелят беше дизайнер на мебели. Сближих се с него и през изминалите тридесет години нееднократно ми е помагал. (Известно време бях омъжена за него, но за това ще разкажа по-нататък.)
По онова време Робърт беше на тридесет и три години. Той беше първият, който ме заведе в изискан ресторант и на шоу в Бродуей.
По съвета на рекламния шеф се регистрирах в агенция за модели и се представих за двадесет и седем годишна. По онова време първокласните модели печелеха по 100 долара на час, останалите по 75. Като азиатка аз бях причислена към втората група и ми даваха по 75 долара. Агенцията ми беше посредник на рекламни снимки (главно за списания, плакати и за телевизията). Работех не повече от два или три пъти месечно. Позирането в художествената академия нямаше връзка с тази агенция и печалбата беше само за мен, тъй като сама организирах дейността си.
Намирах си една добра работа след друга, не ми беше трудно да изпращам пари на близките си и дори успявах да спестявам. Много скоро забравих обидите на госпожа Т.
Един японски интелектуалец, абсолвент на университета „Тодай“, бе решил да отвори магазин за подаръци. Предложи ми да му стана съдружник, като вложа известен капитал. По онова време в Ню Йорк почти нямаше магазини с японски стоки.
Исках да работим съвместно още от самото начало. За да обновим помещението, посегнах на оскъдните си спестявания. (От носталгия пазя документите, подписани от първия ми делови партньор. Те са спомен от един много важен период в живота ми и първата крачка по пътя ми към американския бизнес.) Помагах да запълним дупките в стените с гипс и да боядисаме помещенията. Докато стоях на стълбата с четка в ръка и вързани ръкави на кимоното и боядисвах, непрекъснато се кисках. Знаех, че изглеждам много смешна, също като в легендата за Ошичи на върха на огнената кула50. Разбира се, тук никой не знаеше коя е била Ошичи от огнената кула…
50
В тази легенда момичето Ошичи се подслонява в храм по време на голям пожар в Едо и се влюбва в един от служителите. За да го види отново, тя предизвиква втори пожар. Изобличават я и я изгарят.