Магазинът тръгна добре още от самото начало. Благодарение на доброто му разположение идваха много клиенти, главно хора на изкуството от развлекателния бранш. Посещаваха ни Еди Албърт, Пол Нюман, Уил Роджърс Джуниър, Розмари Клуни и Мици Кейнър. Идваха и известни японци като Хасегава Казуо, Мишима Юкио и Уно Чийо, които не бяха от развлекателната индустрия. Госпожа Уно издаваше модното списание „Стил“. Обикновено идваше придружена от секретаря си Йойо. Първия път двамата окачиха на витрината табела с надпис „Стил, клон Ню Йорк“ и я фотографираха.
Един ден ми хрумна идеята да открия самостоятелно магазин. Не беше нужно да е голям — просто едно малко помещение, което да ми дава възможност да изпращам достатъчно пари вкъщи.
За щастие имах добри връзки с търговците на едро. В онези години беше необичайно една млада японка лично да поръчва стоки при търговците на едро. Спомням си с най-добри чувства търговеца от Ню Йорк Мерхандайз, Том и мистър Гровски от „Пасифик Трейдинг“. Мистър Гровски беше към средата на седемдесетте. Беше известен като голям скъперник и не правеше подаръци, но незнайно по каква причина ми даваше щедри отстъпки и винаги ми помагаше.
В Манхатън вече бяха открити няколко японски магазина, евреи и китайци също продаваха японски стоки. Исках да избегна конкуренцията им и потърсих помещение за магазина в Бруклин.
В онези години Бруклин беше много красив квартал. Там се намираше колежът „Бруклин“, на ъгъла на „Чърч Авеню“ беше известната гимназия „Еразъм“, жилищата бяха за заможни хора. Открих чудесен магазин на ъгъла на „Флатбуш Авеню“. Малко помещение, само около 26 квадратни метра, с витрини от двете страни, които по-късно му донесоха прякора „Буркан със златни рибки“. Така се появи „Накамурас Гифт Шоп“.
В същата сграда беше кино „Риалто“ и това беше много удобно. Робърт се зае с ремонта и обзавеждането, където беше силата му. Плащах наем на собственика на „Риалто“.
Магазинът се намираше вляво от входа на киното. Вдясно имаше малка закусвалня, в която предлагаха сандвичи, хамбургери и хотдог. Сервираха кока-кола, севън ъп и сокове. На бара работеше семейна двойка на средна възраст, а тригодишната им дъщеричка Синди беше истинска кукличка. Сутрин, когато отварях магазина си, тя идваше при мен и искаше да помага. Понякога се настаняваше на витрината. Нищо не можеше да я отклони от намерението й, а когато й кажех, че нямам нужда от помощ, избухваше в жален плач. Не можех да й устоя и я оставях да прави каквото си иска. Беше достатъчно да й връча един парцал за бърсане на прах и тя се чувстваше като възрастна. Понякога ме нервираше, но беше толкова миличка, че бързо забравях яда си. Познатите ме обвиняваха, че съм твърде отстъпчива, но аз всеки ден чаках с нетърпение идването й. Когато отивах в магазина, тя вече ме чакаше, втурваше се към мен и ме прегръщаше. Имаше повече доверие в мен, отколкото в собствената си майка, която беше твърде заета с работа. Тъй като у дома беше заобиколена само от възрастни, още преди да навърши четири години, Синди говореше като възрастна. Много е сладко, когато едно толкова малко момиченце говори като възрастна дама.
Както вече споменах, гимназията беше в непосредствена близост и след края на часовете магазинът ми се пълнеше с тийнейджъри. Влизаха и излизаха, пипаха всички изложени неща и не купуваха нищо.
Добре, че си имах малката пазачка. Когато момчетата и момичетата влизаха в магазина и започваха да оглеждат изложените стоки, иззад някоя етажерка изскачаше малко момиче и извикваше:
— Какво желаете, моля? — Дори само фактът, че малката се появяваше така внезапно и питаше за желанията и парите им, беше изненада за учениците. — Желаете ли да купите нещо? — питаше Синди. Ако й отговаряха отрицателно, заповядваше строго: — Тогава не пипайте нищо. — И даже ги пляскаше през пръстите с малката си ръчичка. Учениците й се сърдеха и я наричаха „глупаво хлапе“. Съседките ми смятаха, че съм дресирала много добре Синди. Това нямаше нищо общо с истината, но е факт, че докато тя беше там, не стана нито една кражба. Сигурно прямите й въпроси за парите плашеха изкушените да откраднат.