За да опиша един от летните ни излети, ще започна с хладния полъх на крайбрежния бриз.
Имахме определена цел в Кототои, а именно кототойските данго, известните сладки оризови топки.
Всички обичахме тези данго, а по-възрастните гейши поръчваха цели кутии като подаръци за останалите у дома камериерки и прислужници. На сбогуване жената на лодкаря винаги ни придружаваше до лодката.
— Надявам се скоро пак да ме почетете с посещението си.
Махащата сладкарка бързо изчезна от погледите ни в падащия здрач. Скоро запалиха светлините. Когато минавахме през Янагибаши, много обичахме да наблюдаваме празненствата в ресторантите Риукутей и Камесей. Веднъж в голямата зала на първия етаж бяха организирали разкошен банкет и можахме да видим танцуващите гейши. Друг път разпознахме четирима или петима гости, които бяха насядали около ниската масичка в малко странично помещение и се смееха весело. До тях седяха три млади гейши и им наливаха бира.
След това пътят ни продължи покрай обикновени жилищни квартали. Родителите и децата се бяха събрали за традиционната обща вечеря. Една млада домакиня тъкмо събираше от терасата на покрива изсъхналите бебешки пелени. Тогава всички къщи имаха покривни тераси, където окачваха прането. Когато минавахме покрай музикалния театър на Шимбаши, отраженията на блещукащите неонови светлини във водата ни настроиха празнично.
Продължихме надолу по реката към Шинагава. Тъй като тогава обикновено гребяха на ръка, равномерното вдигане и спускане на греблата издаваше красив, дълбок шум. Някога лодкарите носеха кимоно-жакети с имената на гейшите от Анагибаши и Шимбаши и бели ленти със сини капки на челата.
Лодката спря в близост до крепостта Шинагава и гостите поканиха лодкарите:
— Изпийте по едно с нас!
Мъжете свалиха превръзките от челата си и приеха с благодарност предложените им чаши. Гейшите наредиха в малки чинийки вкусни хапки и ги поканиха да опитат. Повяваше хладен бриз, някой от гостите запя въодушевено народна песен, възрастните гейши се усамотиха в тъмните ъгълчета с постоянните си клиенти.
Тогава в околностите на Омори растяха нори, ядливи водорасли. Така че през лятото ухаеше не само на море, а и на нори. Луната се издигаше бавно над морето. С изключение на тихо плискащите се в корпуса на лодката вълни, цареше пълна тишина. Лека-полека всички се предадоха на чувството, че се намират в друг свят.
В тази атмосфера сърцата на присъстващите се изпълваха с невинност и чистота.
Когато на борда бяха майсторите Йошида Зейфу и Фукуда Рандо, те се вдъхновяваха от лунната светлина и изпълняваха импровизации на шакунахи.
Да слушам затрогващото свирене на двамата артисти, докато лунните лъчи се пречупваха в тихо плискащите се вълни — за мен това беше най-висше блаженство. И до днес чувам онези прелестни звуци. Гостите, гейшите, лодкарите — всички слушаха жадно, без да смеят да се помръднат.
Така ми се иска да предам поне частица от това настроение на днешните млади хора!
В Шимбаши работеха много гейши с разностранни, яркоизявени таланти.
Джика беше майсторка на шамисен утазава. Освен това беше поетеса и вече бе издала няколко томчета с хайку-поезия. Котоки пееше балади и също пишеше хайку-стихове. Не бива да забравям и майсторката на танца азума Маричийо. С резкия си, доста мъжки стил тя приличаше досущ на артиста от кабуки Кикугоро IV. Или двете чувствени, неземно красиви и много женствени гейши Кокуни и Сомефуку. Кошиме пък беше майсторка на играта го.
Изпитвам дълбока благодарност, че можах да видя толкова красиви неща в тази възприемчива възраст.
Сутрин ходех на училище, вечер посещавах приеми и всеки ден научавах по нещо ново. Така например, в големите чайни имаше ниши, токонома, в които висяха навиващи се картини, които не можеха да се видят никъде другаде. За Новата година в една ниша на ресторанта Шинкираку бяха окачили великолепна картина в оранжево-червено и златно, която изобразяваше планината Фуджи, и аз, макар да не разбирах нищо от живопис, едва не се разплаках от възхищение. Оками-сан ми обясни, че картината е сътворена от майстор Йокояма Тайкан. В друга чайна ни отведоха в едно помещение, където видях навиваща се картина на Чикуден, използвана специално при чайните церемонии. Следващия път се възхитих на елегантен пейзаж от Мушанокои. А на едно място сякаш случайно бяха окачили стенен чадър от Комуро Суиум.
За банкетите използваха само избрани прибори и лакирани купички, украсени със златен прах. Макар че никой не ми преподаваше тези неща, аз гледах и слушах, и автоматично придобивах всички необходими знания за съдовете и керамиките.