Когато навърши четири години, Синди тръгна на детска градина и започна да идва при мен малко след обяда. Родителите й често се извиняваха, че са я оставили при мен на отглеждане, и се реваншираха с подаръци, но за мен Синди беше просто едно сладко малко момиченце, с което се разбирах много добре.
През есента детската градина организира празненство, на което Синди се прояви като майсторка на трапец. Разбира се, тя само се разходи по сцената и в средата направи кълбо, но изявата й беше безкрайно приятна. Облечена в лилава тюлена рокличка, с голяма фльонга в косата, за мен тя беше най-красивото между всички деца в градината. А фактът, че беше само четиригодишна и се изразяваше като възрастна дама, я правеше още по-интересна.
Впрочем директорката и възпитателките в детската градина останаха смаяни, когато се запознаха с мен, защото Синди беше разказала на всичките деца и възрастни, че си има една малка японска приятелка. „Аз си играя с нея всеки ден. Много е красива. Мисля, че е голяма колкото мен.“ Това било обяснението й.
Възпитателките и децата очакваха да видят четиригодишно японско момиченце и когато майката на Синди ме представи, всички бяха много учудени.
— Ах, вие ли сте приятелката на Синди? — Смехът ни нямаше край.
В моя красив малък магазин имаше почти всичко, като се започне от японски купички за чай и съдове. Много си го харесвах. Излагах бебешки дрешки, жакети и кимона. На пазара тъкмо се бяха появили халати от тънък найлон с машинно избродирани тигри, Фуджияма и черешови цветчета, които наричаха „кимона“. Японските юката и кимоно-жакети се продаваха много добре. Госпожа Иида Миуки, както винаги отзивчива, ми изпращаше платове за кимона с дребни шарки или по-големи пейзажи. Шиех сама всички дрехи, които носех по време на панаирите и като модел.
По онова време в Бруклин живееха много млади японки, омъжени за американски войници. Запознах се и с две момичета, които следваха в Бруклинския колеж. Всички те идваха често при мен. Тъй като копнееха за звука на японската реч, влизаха в магазина ми поне веднъж дневно и скоро малкото помещение стана място за срещи на японците в Бруклин.
През пролетта семействата на японците отиваха на излет, за да видят черешовите цветове. Японската част на ботаническата градина в Бруклин беше малка, но пътят към нея беше обграден от черешови дървета. Гледката беше прекрасна. И днес съюзът на японците в Америка организира празник на черешовите цветчета. През есента посещавахме чудесния мотел „Пред планината“, изграден от японски архитект в стила на наколните жилища, за да наблюдаваме пъстрите есенни листа. Робърт беше купил голямо комби и често си организирахме пикници.
Когато реших да открия магазина, възникна проблем: не бях американска гражданка. Реших го, като се омъжих на хартия за Робърт.
Вече мога да кажа истината, тъй като и двамата не сме в първа младост. Робърт е служил в американската флота и е бил изпратен в Италия. На самолетоносача, потопен от германците, загинали двеста войници. Робърт оцелял, но загубил мъжествеността си.
Това не ме смущаваше. В Япония бях разбрала какво означава страстна и отчаяна любов. Вече не се интересувах от сложните връзки между двата пола. Желаех само душевна опора. Ако не се бях омъжила за Робърт, трябваше да си купя името на американски гражданин, за да мога да открия магазина. Затова бях много благодарна, че един заслужаващ доверие, честен мъж изяви готовност да води с мен живот, от който обичайната плътска връзка беше изключена. Освен това той пое основната работа по обзавеждането на магазина, от вътрешната архитектура до фирмената табела. Той беше моето спасение.
— Мъжът ви е американец, но е сдържан като японец — учудваха се познатите ми. Нямах намерение да им съобщавам подробности. Естествено, че беше сдържан, нали не бяхме истинска двойка.
Магазинът процъфтяваше, едновременно с това ме ангажираха на всички панаири и дните минаваха като насън.
Понякога ме молеха да доведа още няколко японки. Заемах на японските студентки и съпруги кимона и оби, правех им прически и им обяснявах как да се държат. Получавах повече предложения, защото работодателите ми очакваха да им заведа още четири или пет японки с красиви кимона.
Демонстрирах икебана, провеждах чайни церемонии, правех рекламни продажби. Работодателите оставаха най-доволни, когато имаха на разположение повече японки.
Придружителките ми бяха много щастливи, че вместо да си седят вкъщи и да перат, да готвят или да сменят пелените, можеха да се облекат в красиви кимона и да работят в елегантна обстановка. Освен това печелеха по три долара и петдесет на час, даваха им обед и вечеря. Жените, които имаха свекърви, се радваха, че имат възможност да им дават собствени пари за гледането на децата. Понякога получавахме и рекламни подаръци.