Една от жените, които работеха с мен, беше изключително красивата Барбара Нагай. Баща й беше японец, майката шведка, която някога спечелила пето място в конкурса за мис Америка. Барбара имаше класически черти на лицето и очевидно беше наследила най-доброто от двамата си родители. (Според мен децата от смесени бракове са много красиви даже когато родителите им не са такива.)
Когато Барбара дойде за първи път с мен на панаира за подаръчни стоки, реших да й облека синьо кимоно с изрисувани черешови цветчета. В него тя изглеждаше невероятно екзотична и правеше силно впечатление. Беше толкова красива, че всички посетители се обръщаха след нея. Лицето й беше с японски черти, но кожата й беше много светла, а косата кестенява.
Докато работеше на панаира за подаръци, Барбара получи предложение за постоянна работа от един познат търговец на едро, който я въведе в света на сделките. Барбара научи много неща за вноса и износа и днес заедно със съпруга си, който е англичанин, ръководи голямата търговска фирма „Греъм Трейдинг“. Винаги казва, че само на мен дължи успеха си. Дъщеря й Ким е по-красива дори от майка си. Семейството поддържа голяма кантора, в която работят тридесет служители.
Благодарение на панаирите преживях много интересни неща и обиколих Америка. В началото работех само в Ню Йорк, по-късно ме ангажираха на панаирите за подаръци в Атлантик Сити (Ню Джърси), в Синсинати (Охайо) и в Далас (Тексас). Стигнах чак до Уинипег в Канада.
За магазина назначих една еврейска дама, която имаше достатъчно пари, но скучаеше. През лятната ваканция ми помагаха няколко гимназистки. Така не се налагаше да прекъсвам постоянното си пътуване между панаирите и ревютата.
Имах едно голямо желание: да доведа сина си в Америка, да го изпратя в американско училище, а после и в университет. Баба и мама бяха вече много стари и бях решена на всяка цена да доведа момчето си в Америка. Това беше целта на живота ми и работех неуморно, за да я осъществя.
Панаирът на коприната в Синсинати беше много важен за кариерата ми. Бях ангажирана от един американски фабрикант на коприна. В „Хилтън“ бяха построени повече от триста щанда на фирми за производство и търговия с коприна от всички щати. Предлагаха се не само платове, но и конци.
Моят щанд беше на американската фирма „Адвансид Силк“. Тя произвеждаше конци, с които шиеха кожени обувки и чанти. Директорът, мистър Филип, ме помоли да подредя щанда. В левия ъгъл направих малка каменна градина, вдясно окачих разцъфнали черешови клонки, на сандъчетата с черно-бяла шарка като шахматна дъска подредих различни конци, готови обувки и ръчни чанти. На черешовите клонки бяха закрепени листчета с името на фирмата. Организираха състезание между 311-те щанда и моят получи първата награда. След това фирмата ме ангажираше винаги когато излагаше стоките си.
На петия ден на панаира, след края на работното време (от десет сутринта до десет вечерта), мистър Филип покани всички свои служители на вечеря. Нощувахме в „Хилтън“, където се провеждаше панаирът. Хотелът беше отличен, но тъй като всеки ден вечеряхме и обядвахме в ресторанта му, тази вечер всички изказаха желание да отидат някъде другаде и шефът, който познаваше много добре Синсинати, удовлетвори желанието ни. Събрахме се около двадесет души с шефа, сина му, един от членовете на надзорния съвет, началника на отдел „Продажби“, съпругите им и младите чиновници. Отидохме в големия нощен клуб „Бевърли Хилс“, който не беше в Охайо. Минахме по мост и се озовахме в съседния щат Кентъки. Клубът беше много популярен, във вечерното шоу се представяха изявени творци.
Разпределихме се в пет коли и потеглихме. Господата бяха в смокинги, дамите във вечерни рокли. Аз бях облякла лавандуловосиньо вечерно кимоно с пеперуди и седях между мистър и мисис Филип.
В началото малко завиждах на американските съпруги, които винаги придружават мъжете си на вечерните забавления. Когато японска фирма организира прием, не присъства нито една от жените на ръководните служители. Дори днес (1987) съпругите не вземат участие във фирмените приеми. Дамите отиват със съпрузите си на прием у посланик или консул, но почти никога не се явяват на приемите на търговските фирми.
След като заехме местата си в клуба, келнерът донесе менюто. Всички освен мен взеха аперитив. От шестнадесетата си година съм гейша, но винаги съм избягвала алкохола. Бях си създала правилото да не пуша и да не пия. Освен това гостите не обичат пияни гейши. Под влияние на алкохола могат да се случат твърде неприятни неща, например да ти се изплъзне нещо, което не си искал да кажеш. Много хора са на мнение, че гейшата трябва да пие, но повечето от гейшите, които пият, компенсират по този начин липса на теми за разговор и творчески способности.