Доктор Ишии, млад лекар, често ни правеше компания. Наблизо имаше общежитие за лекари, в което живееха доста японци. Той ме посещаваше почти всеки ден и на влизане викаше „Мамо!“, а аз го наричах „моя син, доктора“. Всички момичета изпитваха доверие към доктор Ишии и го наричаха „големия брат“.
Докторът не беше особено красив, но много силен и мъжествен. Видът му будеше доверие и аз бях убедена, че го очаква голямо бъдеще.
Днес, след тридесет години, доктор Ишии е сърдечен специалист, професор в един американски университет. Понякога му ходя на гости или той и съпругата му идват у нас. Както по-рано, той ме нарича нежно „мамо“ и това ме радва повече от всичко друго…
Тъй като „големият брат“ беше лекар, всички имаха чувството, че са в сигурни ръце и по всяко време имат право да се разболеят. Въпреки това само една от нас се разболя.
Един ден госпожа Судо, както винаги напълно спокойна, каза, че се чувства зле. Веднага повикахме доктора и той я отведе в болницата.
Лекуващите лекари бяха американци, а госпожа Судо не знаеше нито дума английски. Ала присъствието на доктор Ишии я окуражаваше и тя постъпи в болницата без възражения. Оказа се, че има миоми на матката и трябва да бъде оперирана. Докторът я увери, че операцията е лека, и всички се успокоихме.
Госпожа Судо остана доста време в болницата, която за щастие беше наблизо и можехме да я посещаваме всеки ден. Понякога ходех сутрин, друг път на обед, а понякога и вечер. Разбира се, имаше строго установени часове за свиждане. Ала тъй като болницата беше сравнително малка и устроена по европейски образец, пък и аз бях „майката“ на доктора, винаги ме пускаха при болната.
Направи ми впечатление, че винаги, когато влизах, докторът седеше до леглото на госпожа Судо. Това ме успокояваше и се радвах на вниманието му.
Госпожа Судо бе изписана, но известно време трябваше да се щади и ние ходехме да й готвим.
След десетина дни докторът ми се обади по телефона и ме помоли да поговорим.
— Добре, заповядай в магазина — поканих го.
— Ти си единствената, с която мога да говоря за това.
Беше необичайно, че не се беше мяркал цели десет дни; може би имаше парични затруднения. Дали искаше да говори с мен за датската сестра, която го преследваше? Или беше решил да ухажва някоя от младите ми приятелки?
Като „майка“ аз, разбира се, бях много загрижена за бъдещето на така харесвания от жените свой син.
В крайна сметка се уговорихме да се срещнем в едно кафене.
— Искам да се оженя, мамо. — Едва сега разбрах защо не пожела да говори с мен в магазина, където вечно имаше хора. Попитах го коя си е избрал и той назова госпожа Судо.
Извиках невярващо. Той беше на двадесет и осем, а госпожа Судо на четиридесет. Решението му дойде неочаквано и ме изненада. Но ние бяхме в Америка, а не в Япония.
Нали самата аз се бях омъжила за човек, десет години по-млад от мен. Тогава роднините и обществото се бяха отнесли с мен като с престъпница. Прекарах трудни години и в крайна сметка избягах в Америка, за да не рухна окончателно. Бракът ни стана жертва на любопитството и злобните приказки на хората. В това отношение Америка е съвсем различна от Япония. Никой не мисли да разруши нечий брак, когато мъжът и жената са щастливи.
— Обмисли ли добре решението си? — попитах.
— Никога няма да намеря жена, толкова мека и женствена като нея. Не искам друга.
Трябваше да му кажа още нещо.
— Имам една молба към теб. Останете в Америка. Не се връщайте в Япония.
— Права си. Знам, че ако се върна в Япония, няма да бъда щастлив. Решил съм да ме погребат в Америка — отговори решително той.
Ако се бях запознала с Н. в Ню Йорк и ако бяхме живели тук, със сигурност нямаше да се разделим…
На следващия ден ми се обади госпожа Судо. Изглеждаше необичайно смутена и гласът й едва се чуваше.
— Сгодих се за доктор Ишии.
— Моите най-сърдечни благопожелания. Моля ви само да го подкрепяте във всичко. Сигурна съм, че той ще постигне много в Америка, но се нуждае от вашата помощ. Той е прекрасен човек — поздравих я аз.
На следващия ден разказах на момичетата и те се смаяха.
След седмица вече пътувахме с колата на Робърт към гражданското отделение, за да отпразнуваме сватбата. Робърт и аз бяхме свидетели на булката, а една приятелска двойка — на младоженеца. Празнувахме в италиански ресторант. Момичетата бяха въодушевени и всички искрено пожелаха щастие на младата двойка.
За бъдещите деца би било голямо разочарование да не могат да видят сватбени снимки на родителите си. Затова фотографирахме доктора в официалното кимоно с герб (впрочем той изглеждаше невероятно красив в кимоно-жакет и панталон) и госпожа Судо, която носеше бяло булчинско кимоно от американски брокат.