Днес, след тридесет години, тази снимка виси в салона на красивата им къща в Масачузетс. Докторът е станал много представителен мъж и е олицетворение на преуспял учен в най-добрите си години. Жена му изобщо не е остаряла, което не престава да ме учудва. Всички смятат, че тя е по-млада от него. Завиждам им. Двамата бяха благословени със син, който също ще стане лекар.
След тях двамата запознах още много други подходящи един за друг двойки. Разбира се, имаше и такива, които не се разбраха. Тъй като ожених доста хора, започнах да се наричам „Бюро за запознанства и женитби, главен офис Ню Йорк“. Минаха цели тридесет години оттогава и повечето от двойките, които събрах, водят щастлив семеен живот.
Четиридесет и пет годишнината на ботаническата градина в Бруклин беше значително местно събитие, на което се представих с още шест или седем момичета в кимона. Фуджи щеше всеки момент да роди, терминът й беше само след няколко дни, но много държеше да участва.
Всички бяха загрижени да не би болките да започнат по-рано, но тя наложи своето и се качи на сцената с издутия си корем, неумело скрит зад ръкавите на кимоното.
— Фиданките, които преди петдесет години ни бяха изпратени от Япония, вече са големи дървета… Черешовите дървета във Вашингтон са също така красиви като дърветата в нашата ботаническа градина — започнах на английски. Шест японки с чадърчета за слънце излязоха на сцената и представиха кратка пиеса. Бившият кмет на Токио, Озаки Юкио, изпратил черешови фиданки на град Вашингтон и на ботаническата градина в Бруклин. Както винаги, посетителите снимаха усърдно. На фона на разцъфтелите черешови дървета изглеждахме наистина прекрасно. Фуджи старателно криеше корема си зад чадърчето. Всички стояха прави, само тя седеше. Момичетата не преставаха да я дразнят:
— И да не ти хрумне да родиш точно сега! — Треперех от тревога за бъдещата майка, но представлението мина гладко и без произшествия.
След три дни Фуджи роди момиченце. Продължихме да си организираме пикници, грижехме се заедно за бебето. Имахме си една малка дъщеричка. Днес младата Фуджико следва право и иска да стане адвокат…
Магазинът и домът ми бяха любимо място за срещи на младите японци. Разбира се, те усещаха болезнено липсата на родителите си, някои се чувстваха самотни и чужди в голямата далечна страна. Младите жени, омъжени за американци, копнееха да си поговорят на японски. В неделя идваха много хора и макар че приготвях само прости ястия като оден, тонкасу и ориз с къри, всички хвалеха яденето ми. Оттогава минаха тридесет години, но жилището ми и днес е пълно с млади хора. В Ню Йорк вече има безброй японски ресторанти, но цените не са по джоба на студентите. При мен могат да си побъбрят на японски и да се нахранят с японско ядене и те ценят високо тази възможност. Всяка неделя къщата ми се препълва с японски младежи. Казват ми, че като се заобикалям с млади хора, пазя младостта си, и това сигурно е вярно.
Всяка неделя бързам да изясня един важен въпрос.
— Аз обичам да готвя, но мразя да мия чинии, затова ви моля да свършите сами тази работа. — След обяда младите хора се натъпкват в тясната ми кухничка и старателно мият чиниите.
Тъй като японските студенти често водят колегите си, разговаряме на много различни езици: японски, китайски, филипински, английски и испански. Някои са много несръчни с пръчиците (разбира се, това не са японците и китайците). Когато съм заобиколена от млади хора, винаги се чувствам прекрасно.
— Един ден някой от вас непременно ще получи Нобелова награда — казвам им. Онези, които преди тридесет години ядяха при мен ориз с къри и чорба, днес са преуспели личности. Станали са членове на надзорни съвети, директори, а онези, които бяха начинаещи лекари, сега са професори.
Когато съм в Япония, младите ми приятели идват да ме видят. Последния път (през юни 1986) много от родителите на младите ми приятели, както и бившите студенти, днес изтъкнати личности в икономиката и обществения живот, дойдоха лично в ревю-театъра на Шимбаши, където беше представена книгата ми.
Бях истински щастлива да ги видя.
Ню Йорк се е променил много оттогава. Преди тридесет години свършвах работата си на изложенията в десет, спокойно отивах да вечерям с колегите и спонсорите и след полунощ се прибирах вкъщи по улиците на Манхатън и Бруклин, без да се боя от нищо. Младите жени пътуваха съвсем спокойно с метрото в нощните часове.