Докато съм била в магазина, той намерил бележника ми и го прочел. Посочи ми бележки като „Хилтън, 13 ч.“ и „Плаза, 15 ч.“ и заяви, че това са уговорки за срещи с американски мъже. Бил сигурен в това.
В Япония също се провеждаха модни ревюта, макар и не в хотели, а главно в зали като „Йомиури“ или „Хибия“. Опитвах се да обясня на Масао, че много от американските панаири се провеждат в хотели, че собствениците ме ангажират да подреждам щандовете и да обяснявам на английски какво произвеждат фирмите им, но той настояваше на своето. Накрая упражни насилие. Поглеждаше ме заплашително, грабваше някоя дебела книга от етажерката и я хвърляше по мен или сваляше кожения си колан и ме удряше по рамото. Изпитвах адска болка, но не издавах нито звук. Не исках Робърт и майка му да разберат какво става. Молех го да ме остави да се наспя, защото съм уморена, но той отговаряше:
— Аз дойдох да ти отмъстя. Няма да те оставя да спиш.
Днес, 1987 година, в Япония се говори много за насилие в семейството, но то съществуваше и преди тридесет години. Синът ми беше пионер в тази област.
Всяка нощ ме ругаеше до разсъмване, аз се извинявах и плачех. Наистина ме беше страх от него.
— Прости ми, прости ми. Утре рано трябва да отида в магазина, моля те, остави ме да спя. — Извинявах се без никакво основание и го умолявах да ме остави на мира.
Понякога синът ми внезапно ставаше и излизаше от къщи. Едно японско момче, което не знае английски и не познава града, непременно попада в ръцете на полицията, особено ако се разхожда посред нощ. В собствената ми къща би ми било все едно, но ние живеехме у Робърт… Нервите ми бяха опънати до скъсване. Тръгвах да го търся и насила го замъквах вкъщи. Или пък се изправях пред входната врата и го чаках до разсъмване.
Тъй като не спях добре и работех по цял ден, измършавях до неузнаваемост. Бузите ми хлътнаха, лицето ми беше невероятно погрозняло.
По това време в Ню Йорк пристигна Иида Миуки. Обиколихме града с колата на Робърт, разказах й, че и синът ми е тук. При една от обиколките взехме и него. Тя много искаше да го види и вярваше, че и Масао ще се зарадва.
Ала той изобщо не отвори уста, през цялото време седя в колата, когато го заговаряха, не казваше нито дума.
Робърт се стараеше с всички сили да подобри настроението му, но момчето изобщо не реагираше. Аз бях готова да изтърпя всичко, но умирах от срам пред другите и много ми се искаше земята да се разтвори и да ме погълне.
Разбира се, госпожа Иида ме попита какво става със сина ми и аз се опитах да го оправдая с липсата на познания по английски, която го е довела почти до невроза.
Междувременно синът ми тръгна на училище. Макар че имаше трудности с езика, бележките му бяха добри. Името му често се появяваше в училищния вестник. За съжаление старанието му не трая дълго, но аз се радвах, защото си въобразявах, че това е многообещаващо начало.
— Хваща ме яд, когато гледам как учениците и ученичките се прегръщат и целуват по коридорите — гневеше се той. Как да му обясня…
Целта, за чието постигане бях работила да изнемога, а именно да доведа сина си в Америка, се оказа напълно погрешна стъпка. Мислех за бъдещето му и нито за миг не си представих, че ме мрази толкова силно. Най-важната причина за омразата му вероятно беше отказът ми да се върна в Япония след смъртта на баба и мама.
Едно обаче не мога да разбера. Във втората част на книгата, посветена на първите години след войната, вече разказах за бащата на момчето ми. Цели шест години не получих от него нито стотинка и работех упорито, за да изхранвам баба, мама и сина си. Не се самоубих с детето си, както направиха много други майки, а тръгнах на работа. Чаках завръщането на мъжа си и му бях вярна, ала когато най-после се появи, той беше женен и имаше две малки дъщери горе-долу на възрастта на сина ни. След всичко, което ни стори той, синът ми не се сърди на баща си, макар че безотговорното му държание беше истинската причина за нещастието ни.
Синът ми никога не е обсъждал с мен поведението на баща си. И до днес се хвали, че баща му е ректор на университет и е получил орден. Тъжното е, че бащата не иска да вижда сина си, макар че Масао многократно го е посещавал. Бившият ми съпруг се съобразява много повече с чувствата на сегашната си жена, отколкото със сина си. Никога не му е помагал с каквото и да било.
Защо мъжете толерират тези ужасни неща? Как е възможно една жена да бъде обиждана и ругана от собственото си дете? Егоизмът на японските мъже беше дълбоко вкоренен у шестнадесетгодишното ми момче.
Но да се върнем на темата. Всекидневният тормоз продължи и макар че се стараех да изглеждам спокойна, не след дълго всички разбраха какво става.