Майката на Робърт обяви, че Масао има психически отклонения, и предложи да го заведем в клиника.
При всяка криза американците първо отиват на психиатър. Когато нещо не е наред, за тях е естествено да потърсят лекар. Помолих ги да почакат още малко и се опитах да извиня душевната несигурност на Масао с незнанието на английски.
Намирах се в отчаяно положение и потърсих утеха от японския настоятел на будисткия храм и при един християнски свещеник. И двамата ми заявиха, че синът ми трябва да ги посети лично. Естествено той отказа категорично. Отчаянието ми нарасна.
Случи се нещо много неприятно. Един ден в магазина влезе едра дама, която се оказа свекървата на Фуджи, по произход германка. Фуджи и мъжът й живееха с родителите му (лекари от Германия). Майката дойде в магазина и каза, че иска да говори с мен. Заключих и отидохме в близкото кафене. Дамата ми заяви, че вече няма да приема Масао в дома си, защото синът й не можел да го търпи.
Когато идваше в магазина, Масао се шегуваше и се смееше с момичетата. Бях много щастлива, че синът ми се усмихва и се забавлява. С мен изобщо не говореше, камо ли пък да ми се усмихне. Фуджи често го канеше да излезе с нея и двамата отиваха незнайно къде. Тъй като имах работа в магазина, не можех да отида с тях. Изпитвах радост от близостта му с Фуджи, защото смятах, че благодарение на нея постепенно ще свикне с живота в Америка. Ала свекървата на Фуджи се оплака, че двамата изчезвали в спалнята и дълго не излизали.
Още една проява на японската наивност. Американците не влизат в спалните на другите хора, а разговарят в дневната. Фуджи бе помолила Масао да влезе в спалнята й и свекървата го бе видяла.
Стана ми болно. Не знаех как ще реагира синът ми, ако му кажа да се държи далече от Фуджи. Освен това се боях да не узнае, че майката на Робърт има намерение да го изпрати в клиника. Ситуацията ми се струваше безизходна, но трябваше да взема решение.
Тъй като синът ми постоянно подчертаваше, че държи да се върне в Япония, аз се отказах от намерението си да го пратя в американски университет. Може би наистина бях постъпила егоистично, като не се върнах в Япония след смъртта на баба и мама, но той ми отмъсти с лихвите. Ако продължавах да толерирам поведението му, щях да рухна. Стига толкова.
Осем месеца след пристигането си в Америка синът ми се върна в Япония. За щастие един познат се съгласи да заживее в къщата ми в Япония и да се грижи за сина ми. Семейството също имаше син, малко по-млад от моя. Отново започнах да изпращам пари за издръжката му.
Синът ми завърши университета, стана държавен служител, ожени се за добра жена и е благословен с две чудесни деца, за които се грижи с много любов. В крайна сметка мързеливият ми син стана полезен член на обществото и за това трябва да благодари единствено на силната си воля. Мога само да бъда благодарна, че от него излезе добър баща на семейство.
Има много майки, които страдат от егоизма на синовете си. Твърде много момчета в пубертета се опълчват срещу собствените си майки, но ако имат достатъчно силна воля, със сигурност ще намерят правилния път. Нека да знаят това и да не се тревожат.
Мистър Бланш и гейшата Тоши
Мистър Филип (не този от Синсинати) беше издател на медицинско-фармацевтично списание. Лекари, фармацевти, аптекари, но и музиканти, художници, артисти и др. се срещаха при него. На приемите му научих много нови неща и се забавлявах чудесно.
Мистър Филип беше на петдесет и четири години, с посивели коси и благородни черти — истински учен. Жена му беше изключително любезна. Носеше косата си на кок, не използваше грим, дрехите й бяха скромни. Работеше с глина и вече беше направила няколко изложби. Мисля, че беше към петдесетте.
Седемнадесетгодишната им дъщеря Клео имаше дълга руса коса и свиреше на арфа. Синът Лео беше на петнадесет и свиреше на флейта. На всеки прием даваха домашен концерт — таткото на цигулката, майката на пианото, Клео на арфата и брат й на флейтата. Истински оркестър.
В Япония дъщерите също свирят на пиано, а синовете на цигулка, и гостите са длъжни да ги хвалят, даже да свирят фалшиво. Ала музикалните вечери у семейство Филип бяха истинско удоволствие, особено соловите изпълнения на Клео бяха истинска наслада за ухото.
Когато гледах дамите от американската средна класа и нагоре, и то не само мисис Филип, намирах, че почти не се различават от нас, гейшите.
В Америка не е обичайно да канят гостите си в ресторант, предпочитат да се срещат вкъщи. При това домакинята полага много усилия да се подготви по най-добрия начин. Понякога ангажира готвач и сервитьорка. Домакините, които се гордеят с готварското си изкуство, глезят гостите си със собствени рецепти.