По-късно, когато станах възрастна, често обяснявах на клиентите си, че дъщерите от добрите семейства биха имали по-голяма полза, ако поработят три месеца като гейши в Шимбаши, отколкото да посещават модните тогава училища, които ги подготвяха за женитбата и съпружеските задължения.
По онова време списанието „Приятел на домакинята“ издаваше специална притурка „Нови четива за годеницата“ от Кикучи Кан. В една от тях Кикучи написа:
„Отскоро в Шимбаши се говори много за една млада гейша на име Кихару. На приемите тя не танцува, нито пее, но независимо от младостта си разполага с предостатъчно теми за разговор и човек може да беседва с нея по най-приятен начин. Най-голямото ми желание е всички съвременни млади жени да станат като Кихару.“
Няколко литератори ме бяха избрали за своя особена любимка. Тогава не ги наричаха писатели, а романисти или най-общо литератори.
Най-красив от всички беше Осарачи Джиро. Обикновено идваше при нас, облечен в спортно яке от домашнотъкан плат, в което изглеждаше много елегантен. Понякога много ми се искаше да изляза на разходка с него по Гинза и да ме срещнат всичките ми познати.
Осарачи често идваше заедно с Ивата Сентаро, който имаше прекрасни чувствени очи с дълги мигли. Нито една жена не можеше да му устои. Приятелката ми Котойо беше толкова влюбена в него, че всяка сутрин чакаше пред портата на дома му, за да го види на излизане, и това я правеше щастлива през целия ден. Толкова наивна беше. Според мен господата Осарачи и Ивата, всеки по своя си начин, принадлежаха към типа на атрактивния мъж. Понякога двамата довеждаха със себе си и Шимура Тацуми, който беше съвсем млад и поради това малко плах, но иначе очарователен.
Кикучи Кан беше много взискателен. Никога не съм го виждала другаде, освен в Йонедая в Кобикичо. Нищо чудно, че тамошната оками-сан беше във възторг от симпатичния млад мъж със забележителен ум. Мийоши и аз бяхме любимите му гейши. Носеше се слух, че Мийоши му е любовница, но аз не го вярвам и до днес.
Кикучи изпитваше голямо удоволствие да бъде обслужван от момиче, което харесва, и да разговаря оживено с него. Носеха се слухове за любовните му афери с разни сервитьорки, но при нас в Шимбаши той беше от клиентите, които предпочитаха безобидните забавления. Кикучи беше едър и силен, с мило лице на лъв, очите зад дебелите очила гледаха дружелюбно. В пълно противоречие с вида си той говореше с тих, често пресекващ глас.
Освен това беше страстен пушач. Едва изпушил една цигара докрай, вече палеше следващата. На всичкото отгоре ръсеше пепелта навсякъде и аз не можех да го гледам, толкова мъчно ми беше за чудесния му ошима-ансамбъл (това означава, че кимоното и хаори са от един и същ плат), постоянно омазан с пепел. Накрая не можех да се удържа и му казах:
— Сенсей, следващия път непременно ще ви завържа на шията една купичка, за да не се цапате непрестанно!
По-късно Кикучи се оплака с хленчещ глас на господата Куме и Йошикава:
— Кихару е ужасна. Искаше да ми окачи на врата купичка, за да събира пепелта… Тя е зло девойче.
На което г-н Куме отговори:
— Тя е едно малко дяволче и заслужава да я напляскаш по дупето. — И други подобни, но аз бях сигурна, че Кикучи изобщо не ми се сърди.
Разделяхме гостите на две категории. Едните идваха, за да бъдат в женска компания, другите искаха секс.
Първите изпитваха голямо удоволствие да са заобиколени от хубави момичета, но никога не отиваха по-далеч. Те бяха безопасни.
Другите нямаха интерес да разговарят с момичетата, а искаха веднага да минат към същественото. По-късно към тази група се присъединиха много от така наречените писатели…
Разбира се, ние предпочитахме гостите, които разговаряха почтително с нас и се държаха дружелюбно, без да ни досаждат.
Кикучи имаше добро сърце и беше много мил с младите гейши, които още нямаха благодетел. Всеки път ги питаше дали не са гладни и имат ли нужда от още джобни пари.
Един ден Кикучи доведе със себе си едър мъж със сериозен вид.
— Това е г-н Ишикава. Тази година получи наградата „Акутагава“. Това означава, че е написал най-добрия разказ в Япония за годината — представи го той.
Новодошлият беше Ишикава Тадзуо и наградата му беше дадена за романа „Народът“. Даже когато го обслужвахме особено старателно и се опитвахме да го въвлечем в разговор, той оставаше мълчалив и недостъпен.
Веднъж с тях дойде и един господин, облечен в синьо-бял ансамбъл с хакама, японски панталон.
— Леле, колко е елегантен! — шепнеха си въодушевено младите гейши. Новодошлият наистина беше съвършеното въплъщение на красивия мъж. Представиха ни го като Нива Фумио, известен романист. По онова време живееше с една собственичка на нощен клуб. Чувахме интересни неща за любовните му приключения, за известно време спрягаха и мен като поредната любовница. В „Бялата книга на литературните кръгове“ от Тогаери Хаджиме прочетохме, че Нива Фумио и Кихару от Шимбаши са любовна двойка. Бях много поласкана и до днес обичам да си спомням как се гордеех с това.