— Ако сте решен да продадете къщата си, но не искате да живеете в хотел, защо не дойдете при нас?
В жилището ми живееха Робърт и две студентки от художествената академия, Нахе и Кино, в събота и неделя ни посещаваха много млади японци. Беше доста оживено, но поне бях сигурна, че господин Бланш нямаше нито за минута да се почувства самотен. Щях да говоря и с другите, но още отсега знаех, че гостът ще бъде добре дошъл и никой няма да повдигне възражения.
Като чу неочакваното предложение, мистър Бланш ме погледна с блеснали от надежда очи.
— Наистина ли? Би ли било възможно?
Обясних на мисис Филип, че имам свободна стая, че на масата винаги се събират много хора и е страшно весело, че момичетата, които живееха при мен, са много мили. Робърт имаше кола и щеше да помогне за преместването.
Мистър и мисис Филип бяха много радостни, че съм намерила такова добро разрешение. Това беше голямо облекчение за тях.
След три седмици мистър Бланш намери купувач за имота и къщата. Робърт отиде да го вземе и той се нанесе у нас с три големи куфара. Сумико, Нахе, Кино и други любопитни минаха да го видят и вечерта отпразнувахме идването на новия гост със сукияки.
Очите му отново овлажняха и той не спираше да ни благодари. След това заяви, че трябва веднага да научи японски.
Сутрин, когато сядахме на масата за закуска, всички го поздравяваха с „охайо гозаймасу“, добро утро, и му поднасяха кафе, препечена филийка и плодове. Мистър Бланш с готовност отговаряше с „охайо гозаймасу“. Речникът му се обогатяваше всеки ден. За всичко ни благодареше сърдечно с „аригато гозаймасу“ — много благодаря.
В началото ми направи впечатление на седемдесетгодишен, но се оказа, че е само на шестдесет и три. Видът му бързо се подобри и вече не приличаше на старец.
Когато наши близки приятели унгарци се ожениха, мистър Бланш и Нахе бяха свидетели от страна на младоженеца, а Робърт и аз станахме свидетели на младоженката. След това отпразнувахме сватбата. Често водех мистър Бланш на гости у познатите си, за да се среща с млади хора. Момичетата, които живееха у нас, непрекъснато си бъбреха с него и се шегуваха с опитите му да учи японски. Той им отговаряше, както подобава, и все повече се оживяваше.
Така мина половин година. От лицето на мистър Бланш бяха изчезнали и последните следи от тъга; изглеждаше поне с десет години по-млад.
Един ден ме помоли да си поговорим на четири очи.
— Аз обичах жена си с цялото си сърце, но се грижих за нея цели двадесет години и се чувствам безкрайно изтощен. През цялото време си мислех, че ще умра преди нея. Беше ми много трудно да гледам страданията й всеки ден. Изтощен съм и физически, и психически. Много пъти съм си мислел, че няма да доживея следващия ден. Когато жена ми почина, изпитах голяма тъга, но облекчението ми беше още по-голямо.
Сега имам време за размисъл. Прекарах последните двадесет години в грижи за жена си и смятам, че сега е мой ред. През краткото време, което ми остава, бих искал някой да се грижи за мен. През последните дни често си мисля за това. Желанието ми е да се оженя за японка — заключи сериозно той и аз се смаях. — Имам една молба към теб. Не искам да ме сватосаш за някоя от японките, които те посещават.
У нас идваха предимно момичета, които бяха второ или трето поколение американки. Те изглеждаха като японки, но говореха само английски. Според мен именно някое от тези момичета беше подходящо, защото така двамата нямаше да имат проблеми с езика.
— Ако смея да изразя още едно желание… Бих искал бъдещата ми съпруга да е получила обучение на гейша.
— Защо, за Бога? — попитах изненадано.
— Искам да чете всяко желание от очите ми, преди да съм го изказал гласно. Искам да се движи грациозно. Най-голямото ми желание е да се оженя за гейша. Нека да не е млада жена като вас. Бих се радвал, ако е между четиридесет и пет и петдесет и пет. Ще бъде чудесно, ако ми намерите някоя възрастна гейша.
И днес се представям за двадесет години по-млада и казвам на всички, че съм на петдесет и три. По онова време всички си мислеха, че съм около тридесетгодишна.
Мистър Бланш искаше съпруга между четиридесет и пет и петдесет и пет, което означаваше, че сватосването ми щеше да бъде малко по-различно отпреди. Тъй като годеникът беше вече на шестдесет и три и желаеше да се ожени за възрастна гейша, трябваше да действам по различен начин, не като с досегашните двойки, които изпращах с кошници за пикник в зоологическата градина, за да се влюбят.
Голяма отговорност е да подпомогнеш един брак, затова се замислих сериозно.