Кого да избера? Опитах се да си спомня всички колежки около петдесетте и да си ги представя.
Една пиеше твърде много… Следващата не беше достатъчно красива. Третата беше хубава, но със свободен нрав и надали щеше да се научи да живее като буржоазна дама в Америка. След дълъг размисъл изведнъж се сетих за подходящия човек.
Това беше Тоши, най-добрата изпълнителка на утазава в Шимбаши.
Тя живееше срещу нас и изобщо не приличаше на жена от „квартала на цветята и върбите“. Изглеждаше като истинска дама, лицето й беше винаги спокойно.
Мама и баба често хвалеха Тоши като почтена личност с изискани маниери. Тя имаше чудесен глас и соловите й изпълнения бяха незабравимо преживяване. Когато се организираха танците азума, тя изпълняваше утазава с чувствения си, дълбок и мелодичен глас.
Бях убедена, че тя би била най-подходящата съпруга за мистър Бланш, но все пак не я бях виждала отдавна и не знаех как живееше сега. Знаех само, че дългогодишният й благодетел почина точно когато заминах за Америка.
Написах й писмо, в което предпазливо загатвах за намеренията си.
„Моля да ме извиниш, ако това писмо по някакъв начин те обижда. Един познат американски професор по ботаника има голямо желание да се ожени за гейша от Шимбаши, която не бива да бъде твърде млада, най-добре около петдесетте. Ти си най-подходящата.
Според мен ще бъдеш съвършената съпруга, но това е моето лично мнение, създадено, без да те питам, и след като дълго време не сме се виждали. Тъй като не мога да реша сама, прочети това писмо и ако сметнеш, че предложението не те интересува, препоръчай ми някоя приятелка от Шимбаши горе-долу на твоята възраст. Още веднъж те моля да не ми се сърдиш за дръзкото предложение.“
След около седмица пристигна отговор. (Като си мисля сега за случилото се, става ми ясно, че е било съдба.)
„Много ти благодаря за предложението. След смъртта на благодетеля ми бях много самотна. Както знаеш, търсят се само млади гейши, а клиентите, които ценят нашето изкуство, стават все по-редки. Гейши на моята възраст почти не получават ангажименти. Дъщеря ми, която осинових още като малко момиче, се свърза с неподходящ за нея човек и ме напусна. Тъй като водя самотен и безотраден живот, много искам да се запозная с мъжа, който ми предлагаш. Мога само да се надявам, че ще ме хареса.“
Тоши беше изпратила две свои снимки в светловиолетово кимоно пред езерото с лилиите в парка на храма Мейджи.
Мистър Бланш се зарадва като дете, но тъй като беше чувствителен човек, се постара да обмисли въпроса от всички страни.
— Аз я харесвам, но може би тя няма да ме хареса. Трябва да измислим нещо необвързващо. Ще я поканя на световното изложение и ще й изпратя билет за отиване и връщане. Ако не ме хареса, ще разгледаме изложението и тя ще може свободно да отлети обратно за Япония. Така никой няма да бъде наранен. Смятам да й покажа всички забележителности на Америка.
Без да се бави, той й изпрати покана и билет за самолета. Нахе му каза, че е редно да й изпрати и снимка, след като беше получил две от нея. Бързо повикахме един фотограф, приятел на Робърт, който направи снимка на мистър Бланш. Посъветвах го да облече индиговосиньото кимоно, което му бях ушила за Коледа. Имахме много зрители. Трите момичета помагаха при осветлението.
— Плешивината му блести — викаха сърдито те, или: — Кимоното трябва да бъде по-добре пристегнато.
Главното действащо лице беше изпълнено с въодушевление. Направихме десетина снимки. Изпратихме билетите, поканата и снимките в Токио. (Както и в случая със сина ми, пътническото бюро на любезния Стенли Окада уреди всички формалности.)
Най-после дойде големият ден.
Всички, и най-вече мистър Бланш, бяхме силно възбудени. Самолетът на Тоши пристигаше вечерта. Всички искаха да присъстват на посрещането, за да могат да я видят и преценят. Типично за семейство Накамура беше, че хората от задните редици непрекъснато се блъскаха да излязат напред.
В колата на Робърт заеха места нагласеният мистър Бланш, аз и приятелят ни господин Макино. Той беше инженер, доктор на науките, и бе изпратен от Япония в една изследователска лаборатория наблизо. Хареса много мистър Бланш и двамата станаха приятели. Не разреших на нито едно момиче да дойде, за да не обидя останалите. Най-после потеглихме.
Когато пристигнахме на летището, обявиха, че самолетът има дълго закъснение. Докато чакахме, падна нощта.
Като видях Тоши, облечена в светлосиньо кимоно с фини шарки и бежово яке, изпитах огромна благодарност за идването й. Възхитих се от цялото си сърце на смелостта й да прелети половината свят и да дойде в Ню Йорк, без да знае и дума английски. Мистър Бланш я поздрави галантно, отведе я до колата и я настани удобно.