Във всеки случай двамата не се уморяваха да пеят осанна за партньора си. Първо мистър Бланш:
— Тошико ме изпраща всяка сутрин до вратата на градината, казва „иттерасшаи“ — върни се скоро — и ми маха, докато се скрия от погледа й. Аз съм най-щастливият мъж в Америка. Мисля, че няма нито един съпруг в Америка, чиято съпруга го изпраща всяка сутрин до колата, сбогува се с него с „върни се скоро“ и му маха, докато замине. Когато се върна вкъщи, тя ме посреща в коридора и казва „Добре дошъл у дома“. Даже да претърсите цяла Америка, няма да намерите мъж, така обичан от жена си на стари години.
Разбира се, всички японци използват тези думи, но когато ги преведете на английски, нюансът е друг. Прекрасно беше, че мистър Бланш ги тълкуваше като знак на любов.
Сега идват хвалебствията на Тошико:
— В събота бяхме при майка му.
Макар и на 85 години, майката на мистър Бланш, беше енергична стара дама, която живееше в северния край на щата Ню Йорк със семейството на третия си син.
— Запознах се с братята и братовчедите му, но той е най-красив от всички. Вчера му купих синя риза. Цветът му отива много, нали е със сини очи.
— Права сте, вашият мъж е най-красив от всички — съгласи се Кино.
— Сини очи и плешива глава — допълни Нахе.
Момичетата се шегуваха и в шегите им имаше малко завист. Ала Тошико не преставаше да се възхищава от съпруга си.
— Толкова е мил. Когато съм уморена, винаги се грижи за мен. Умее да прави спагети, толкова са вкусни… Всяка вечер мие чиниите. Най-грижовният съпруг на света…
— Да, да, знаем — отговаряха момичетата.
Когато излизаха, мистър Бланш пазеше крехката Тошико като зеницата на окото си.
Оттогава минаха двадесет и пет години, но двамата се обичат все така силно. След този голям успех моята „агенция за запознанства и женитби“ придоби нова слава.
Гейша в Тексас
Съвсем случайно един ден се запознах с необикновеното английско семейство Джеймс.
Мистър Джеймс беше фотограф, а жена му фотомодел. Двамата бяха минали петдесетте. Мисис Джеймс беше висока, елегантна и много красива, с опънати назад посивели коси. Все още работеше като манекен.
Дамите около петдесетте представят на ревютата най-вече кожени палта и за разлика от Япония са много търсени. В Япония предпочитат млади манекени, докато в Америка можете да видите на модно ревю елегантни седемдесетгодишни дами, облечени със скъпи палта от норки.
Най-много ми хареса, че и двамата обичаха да пътуват. Той беше световноизвестен фотограф, а и тя си бе завоювала име като манекен. Начинът им на живот беше единствен по рода си и абсолютно непонятен за японците.
Двамата живееха в огромна къща в Лондон, ала не се задоволяваха с английската столица. Преди двадесет години започнали да пътешестват по света. Когато пребивавали в чужбина, една година им се струвала твърде къса, но пет години вече били твърде дълъг период. Затова решили да живеят по три години във всяка страна. Има много хора, които обикалят света, но твърде малко са онези, които го обитават. Мистър и мисис Джеймс искали да живеят. Прекарали три години в Рим, три във Венеция, после в Швейцария (в Люцерн), в Париж, Мадрид и Мексико Сити. Сега бяха в Америка.
Първоначално избрали оживения Ню Йорк, в който живееха хора от десетки нации. Тази пъстра смесица дала възможност на мистър Джеймс да направи стотици интересни снимки. После решили да отидат в Колорадо и да живеят далече от големите градове. През следващите три години възнамеряваха да минат по пътя на коприната, като след десет години да бъдат в Япония. Като слушах разказите им, вече не можех да седя спокойно.
Откакто синът ми се отнесе така зле с мен, бях много потисната. Разговорите с тази интересна двойка събудиха жизнеността ми.
Точно така, нямаше никакъв смисъл да си седя в Ню Йорк и да се отдавам на мрачни мисли. Където и да отида, със сигурност ще грее слънце. Можех да работя навсякъде. Дойдох в една огромна страна, а познавах само Ню Йорк. Онова, което бях правила досега, вече ми се струваше дребно и недостатъчно.
Трябваше да започна отначало. Да отида на друго място и да работя.
Реших се и продадох магазина си.
Намерението ми беше да отида в Тексас. По онова време Тексас се смяташе за най-богатия щат на Америка.
Там имаше нефт, тексасците наричаха щата си номер едно на Америка. Нищо чудно, че и аз се чувствах привлечена от това място.