Освен това Акико, една млада жена, която много харесвах и с която често работехме на панаирите, се омъжи за един китайски пастор и двамата заминаха за Тексас. Когато получих писмо, в което ме канеха да им гостувам, жаждата ми за пътешествия пламна с неудържима сила.
Наскоро бяха убили президента Кенеди, светът постепенно започваше да се променя. Пред магазина ми постоянно седяха пияни негри (ако опиша по-подробно преживяното с тях, цензурата няма да пусне книгата ми). Белите клиенти почти не смееха да влязат. Понякога се опитвах да се оплача, но черните започваха да крещят.
— Забравихте ли, че вече имаме равни права с вас?
Днес онази част от Бруклин, където беше магазинът ми, е обитавана изключително от черни. След като продадох магазина, заминах при Акико и пастора. Оказа се, че живеят в малка каравана.
В Япония не може да се види подобно нещо. Караваната беше много практично обзаведена. Хората пътуваха с нея навсякъде, с течение на времето бяха възникнали цели селища. По правило една такава каравана има три помещения. Всичко е вградено — легла, шкафове, хладилник, баня, кухненски мебели. Тъй като всяка каравана е самостоятелна подвижна къща, обитателите й не се карат със съседите си, а когато децата им пораснат, си набавят по-голяма. Тъй като земята в селищата е разделена на парцели, някои хора садят пред караваните красиви цветя или зеленчуци. Колата е паркирана зад караваната. Вноските не са по-високи от наем за жилище. Според мен тази система е чудесна. Ако имаше нещо подобно в Токио, и стари, и млади щяха да бъдат безкрайно въодушевени.
В новия дом на Акико кухнята и банята бяха в средата, вляво от тях бяха дневната и спалнята, а в дясната страна имаше малка стаичка, в която можех да пренощувам.
Разгледах и някои от караваните на съседите. Повечето собственици бяха млади хора. Продаваха се и евтини модели с по две стаи, например за възрастни жени, които са останали вдовици и живеят от малка пенсия.
Във всеки случай хората в караваните имаха много повече лично пространство в сравнение с обитателите на големите блокове в града. Младите двойки пазаруваха за възрастните, а когато излизаха вечер, старите се грижеха за децата, макар че в началото изобщо не се познаваха. Това е немислимо в Япония.
В Америка живеят редом много раси и е съвсем нормално да си помагат.
Акико и мъжът й говореха помежду си само на английски, тя с японски, той с китайски акцент. Бяха прелестна двойка. Разведоха ме навсякъде и желанието ми да работя в този щат се затвърди.
Накрая намерих връзки с Южния методистки университет. На един прием се запознах с прекрасен скулптор от италиански произход, който преподаваше в университета. С негова помощ ме назначиха да изнасям веднъж седмично лекции по азиатска философия. Професор Винсент приличаше много на Жул Бринер, но беше по-красив от него.
В дните, когато изнасях лекциите си, той идваше да ме вземе с колата си. Имаше изключителен профил и докато пътувахме, аз го наблюдавах възхитено. Той ме водеше на всички приеми, които се даваха в града. Професор Винсент преподаваше история на изкуството. Моите лекции се провеждаха в доста отдалеченото крило по философия, въпреки това в обедната почивка се срещахме и сядахме заедно в кафенето.
За пореден път се убедих колко прекрасна страна е Америка. В Япония веднага щяха да тръгнат злобни клюки, но в Америка никой не се вълнува, когато види, че двама души се срещат често, хранят се заедно или се возят в колата на единия или другия.
В Япония всеки се чувства в правото си да бърка с груби ръце в живота на другия. Защо ли?
Благодарение на професор Винсент ми дадоха възможност да чета лекции и в Тексаския държавен университет. Доходите ми бяха твърде малки и не можех да изпращам пари в Япония. Трябваше да си потърся и друга работа.
По онова време в Далас имаше процъфтяващ японски ресторант, където ме назначиха като управителка.
Ресторантът беше огромен, с повече от десет келнерки. Всички служители бяха от една будистка секта и дори пред клиентите се наричаха с особените си религиозни имена. Освен това говореха високо за събранията си, без да се стесняват от присъствието на гостите. Разговорният им език беше доста небрежен, с мен също се държаха неучтиво. Всички келнерки бяха съпруги на американски войници. След войната в Япония пристигнаха десетки хиляди млади момичета, омъжени за американци от различни раси.
Жените, които днес са минали шестдесетте, са съпруги от Втората световна война, петдесетгодишните са от Корейската война, а четиридесетгодишните дойдоха след Виетнамската война. Те са жива илюстрация на военната история на Америка.