Първите военни съпруги бяха научили английски само от слушане. Жените, събрали смелост да се омъжат за американци и да дойдат в Америка, по принуда научаваха добре английски. По-любознателните посещаваха курсове и се научиха да говорят граматически правилно, но повечето си останаха със слушането, затова жените на тексасците говореха с тексаски акцент, жените на италианците с италиански, а жените на испанците с испански акцент, което много ме развеселяваше.
Словоредът им беше неправилен, граматиката беше ужасна, понякога разбирах само една или две думи. За да разбера кой филм е гледала някоя от сервитьорките, трябваше да поискам програмата.
Когато гостите поръчваха сукияки, който се приготвя на масата, келнерките се провикваха високо „Дайте екистеншен кор“ и някой отговаряше, че нещата се намират в еди-коя си ниша. Това означаваше „екстеншън корд“, удължителя, който им беше необходим за приготвянето на сукияки.
Неприличното поведение на келнерките ме вбесяваше. Украсих всички ниши с навиващи се картини и икебана, но те оставяха котлоните за сукияки в нишите, подаваха чиниите през главите на гостите и така нататък. Аз съм жена, възпитана много строго в „света на цветята и върбите“, и ми е непоносимо да гледам как прехвърлят ястията през главите на гостите.
Нито една не се въодушеви особено от предложението ми да коленичи, когато сервира. Тъй като помещението беше много елегантно, специално обзаведено от един японски дърводелец с татами, копринени възглавници за сядане, хартиени врати и дърворезби, грубото обслужване, което по̀ би приличало на кафетерия, изглеждаше крайно неподходящо. Цените бяха поне три пъти по-високи от тези в американските ресторанти. Собственикът настояваше келнерките да носят прилични кимона, пристегнати с оби. Когато не говореха, те изглеждаха много добре, като истински японки. Всички бяха омъжени за военни, семействата им се състояха от американци и досега се бяха старали да изглеждат като истински американки. Ала колкото и да се стараеха, те имаха проблеми с езика и американските нрави. Аз бях голяма изненада за тях, тъй като говорех и правилен английски, и изискан японски, и знаех как да се държа на обществено място.
Собственикът на ресторанта беше второ поколение японски емигрант.
В книгата на Стайнбек „Гроздовете на гнева“ по време на жътва или за построяване на дига се събират стотици наемни работници, а яденето се кара в лагерите с камиони. Жените и децата от лагера помагат за разпределянето му. Първите собственици на ресторанта получили поръчки за всекидневно снабдяване на наемни работници с храна и трябвало да започват работа още през нощта. Това им донесло много пари и децата им бяха милионери.
Това бяха най-работливите от всички японци второ поколение, с които се запознах в Америка. Имаха филиали в Хюстън и в още три тексаски града, които бяха под ръководството на децата им. Освен всичко друго, те бяха много предвидливи, защото тогава не можеше и дума да става за японски бум, а те непрекъснато откриваха нови японски ресторанти.
Стана ми много мъчно, когато професор Винсент замина за Мексико. Той ме покани да го придружа, но аз знаех, че ако замина с него, никога вече няма да се върна в Тексас. Един ден със сигурност щяхме да се оженим и да останем в Мексико, но аз обичах Америка и исках да направя още много неща в живота си… Затова се разделихме като приятели.
В деня преди заминаването му студентите и преподавателите организираха прощално тържество, на което му подарих кърпа с изрисуван мотив от японска дърворезба — той обичаше японските дърворезби. Можеше да си я сложи в рамка и да я окачи на стената. Бях много трогната, когато зелените му очи се напълниха със сълзи…
След три години професорът почина в Мексико от мозъчен тумор. Запомнила съм го като възхитителен, интелигентен и красив мъж.
Но да се върна към работата си. Дейността ми като управителка на японския ресторант не беше главното ми занимание. Много повече внимание посвещавах на лекциите си в университета. Тъй като нямам докторска титла, работех като гост-доцент. Един път говорих за хайку на Кагано Чийо:
Това хайку е написано, след като поетесата овдовяла. Първо нарисувах на дъската японска мрежа срещу комари, защото в Америка не знаеха какво е това. Докато бяхме в Индия, също използвахме предпазни мрежи, които покриваха цялото легло. И те не бяха като японските. В Япония доскоро се използваха мрежи, големи колкото четири татами, предвидени за цялата стая.