Мрежата има подходяща големина за двама, но след смъртта на съпруга жената лежи под нея сама. Тя се мята неспокойно по цяла нощ и се пита защо мрежата й се струва толкова голяма. Когато обясних, че това е израз на дълбоката тъга от загубата на любимия съпруг, някои студентки се разплакаха.
Прочетох и друго известно хайку:
Това стихотворение също изразява чувствителността на жената. В Америка никой не познава този вид кладенци, затова трябваше отново да рисувам на дъската.
Обясних и няколко стихотворения вака, например едно от Оно но Комачи52:
Само жените могат да се вживеят в тази атмосфера.
Преподавах и музика. В друг факултет се обучаваха оперни певци, диригенти и оперни режисьори. Изнесох лекция за „Мадам Бътерфлай“. Когато Пучини започнал японската си опера преди петдесет и девет години и определил ролите, той не знаел що е японска музика. В Италия имало много китайци, но съвсем малко японци.
Един приятел го посъветвал да попита в японското посолство в Рим и Пучини веднага заминал за столицата. Когато обяснил желанието си на посланика Ояма Йосуке, той повикал съпругата си и я помолил да изсвири на композитора някои японски мелодии.
Хисако, така се казвала жената, донесла шамисена си и засвирила. Пучини бил възхитен и останал в посолството цяла нощ, за да запише нотите. За щастие съпругата на посланика била бивша гейша.
По тази причина занесох на лекцията шамисена си. Докато обяснявах произхода на музиката, изпълних някои популярни мелодии.
В първо действие мадам Бътерфлай излиза на сцената и разказва на Пинкертон и Шарплес за живота си. Мелодията се нарича „Ечиго Жиши“ (Лъвският танц на Ечиго). Освен това Пучини преработва множество мелодии за шамисен, и то на места, където никой не очаква, така например в сцената след сватбата мелодията е „О-Едо нихомбаши“ (Мостът Нихон на Едо), във второ действие — „Сакура“ (Черешови цветове) и „Миасан, миасан“ (Принце, принце), а в трето действие — „Каппоре“ (Хоп-хоп).
Тъй като допълвах обясненията си с изпълнения на шамисен, не само оперните певци, но и бъдещите режисьори и диригенти слушаха с огромен интерес.
От гледна точка на университетското ръководство аз бях много гъвкава и многостранна преподавателка.
В Америка често идваха преподавателки и учени с висше образование и научни степени, изпратени от културното министерство да изнасят лекции. Дамите бяха достойни, сериозни личности на средна възраст с дебели очила и тъмносини костюми. Аз застъпвах съвсем друга „мода“. Обикновено носех нежнорозово празнично кимоно, ходех с вдигната коса и използвах красиви украшения за главата. Американците имат усет към красивото. Затова всички американски университети ме ангажираха с удоволствие.
За разлика от Япония, в Америка академичното образование не се надценява, на преден план са винаги индивидуалните постижения.
Никой не се интересуваше дали бях следвала английска литература в някой женски университет, или бях получила обучение на „гейша от Шимбаши“ — главното беше, че изнасях интересни и поучителни лекции.
Дейността ми не се ограничаваше във висшите училища. Преподавах и на малките ученици.
В основните училища преподавах оригами, а в средните — производство на кукли (правехме кукли от американски щипки и хартия). Особената ми сила беше в общуването с деца с психически отклонения. Всички се учудваха на уменията ми. Децата веднага се изпълваха с доверие към мен и това ме радваше безкрайно. Във всички заведения, в които съм работила като доброволка, персоналът твърдеше, че никоя друга учителка не е била така обичана от децата. Често ме питаха каква е тайната ми.
Тепаняки в Джорджия
След като професор Винсент замина за Мексико, бях много самотна.
Накъде да се обърна сега? Целта ми беше Джорджия. В Атланта, най-големия град на щата, живееха много интересни приятели. Мъжът беше художник и произхождаше от Италия, жена му беше американка. Бях се запознала с тях скоро след пристигането си в Америка на панаир за японски стоки. Там бях изпълнила японски танц и бях свирила на шамисен. Представянето ми беше спонсорирано от концерна „Хъдсън Бай“ с цел да запознае канадците, които по онова време никак не се интересуваха от Япония, с част от японската култура. Патронажът бе поет от японското генерално консулство. Срещнах семейната двойка само веднъж, но си разменихме снимки, после те ми писаха от Атланта и с топли думи ме поканиха да им гостувам. Години наред пазих имената им в сърцето си.
52
Оно но Комачи, поетеса от епохата Хейан (794–1185), принадлежи към шестимата най-добри поети и към тридесет и шестте най-добри поети, както гласи японската класификация. Смята се за легендарна красавица.