И в това отношение съществува голяма разлика между Япония и Америка.
В Япония се употребява изразът „охацуке от старата столица“ (извинете, скъпи киотци), който описва дипломатичните, несериозни покани.
Без да иска, някой е казал изречението: „Ако дойдете в Киото, непременно ни посетете“. Ала ако поканеният наистина дойде, домакините охкат и се чувстват обидени.
Когато гостенинът се сбогува, домакините казват: „Какво, вече искате да си тръгнете? Хапнете още малко охацуке.“ В преносен смисъл това означава, че гостът трябва да вечеря със семейството, но ако той си въобрази, че наистина са го поканили, остава много разочарован.
„Безсрамие. Този наистина остана за вечеря“ — смеят се зад гърба му. Този вреден обичай е разпространен в цяла Япония.
В Америка канят на гости определени хора само когато са сигурни, че искат да се видят с тях и да станат приятели. Никой не изказва покани от чиста учтивост.
Знаех, че споменатата семейна двойка ме бе поканила от сърце. Той беше известен художник (рисуваше главно птици) и двамата живееха в чудно красива долина. В последно време там издигнаха много къщи и на пръв поглед мястото изглежда съвсем градско. Но допреди десет години крайните квартали на Атланта бяха същински малки села.
Къщата на семейството беше сива постройка, вдясно от коридора беше изградена тераса с решетки, където летяха птици от всички краища на света. Те имаха достатъчно място и не си пречеха. Фазаните от Малайзия и индийските пауни бяха особено красиви. Художникът беше нарисувал прекрасни птици за много обществени сгради в Атланта, за банки, университети и музеи. На картините му се виждаха водни птици, които плуваха в ослепително синьо езеро, екзотични птици с огромни криле, които се носеха над облаците, всичко в омагьосващи цветове. Птиците, растенията, поляните, водата и небето навяваха романтично настроение.
Когато поздравих майката на художника, 85-годишна дама, с „Кара, кара мама миа“, единствените италиански думи, които знаех, тя ме прегърна и целуна.
Останах известно време в красивата им къща в долината. Двамата ми помогнаха да получа поръчка за една лекция седмично в университета на Джорджия.
Освен това си намерих работа в магазин за цветя, който се намираше в партера на хотел „Регенси“. Собственикът ме хареса. Там се научих да правя букети за различни поводи. Освен мен в магазина работеше един любезен стар господин, които ми показа как се украсяват с цветя църкви и маси по различни празнични поводи.
Освен в университета изнасях лекции и в „Айви Колидж“.
Тъй като цветарският магазин получаваше най-много поръчки в съботите и неделите, нямах почивни дни. Дотогава познавах само правилата на училището за икебана „Кориу“. Сега за първи път научих какво може да се направи със зелена хартия, тел, дантели и панделки. Репертоарът ми се обогати много. Придобитите тогава познания са ми полезни и днес.
Често казвам, че животът ми се търкаля като снежна топка. Колкото по-дълго продължава търкалянето, толкова повече сняг полепва по топката и пази вътрешността. Всеки нов пласт има специално значение и обогатява предишните. Където и да отида, късметът не ме напуска.
Един ден срещнах мисис Чао, китайка, която имаше тепаняки-ресторант точно срещу магазина за цветя. В началото работодателят ми често ме канеше на вечеря там и китайската дама беше много любезна. След като и шефът ме похвали пред нея, те реши да ме помоли за услуга.
Мисис Чао беше следвала философия в Калифорнийския университет. В продължение на петнадесет години била разделена от мъжа си. Той бил в Пекин, а тя в Хонконг. По онова време никой нямал право да напуска комунистически Китай и мисис Чао живеела в постоянен страх за съпруга си. Освен това майката на мистър Чао била съвсем сама на света и снахата трябвало да се грижи за нея. Когато най-после се събрала с мъжа си, двамата рискували живота си и избягали в Америка. Взели със себе си и старата си майка. Работили до изнемога, докато успели да открият ресторант за тепаняки, който имал голям успех. Седемте келнерки бяха американки. Мисис Чао много държеше да поработя при тях. Лекциите в университета бяха само веднъж седмично. В магазина за цветя свършвах в пет часа вечерта и след това бях свободна. Така приех предложението на мисис Чао да работя в ресторанта й.
Ножът за тепаняки реже добре и когато човек е свикнал да си служи с него, не е тежък. Станах известна с това, че докато приготвях тепаняки, връзвах ръкавите на кимоното си с розови панделки. Тексаското говеждо беше също така крехко и вкусно като месото от Кобе и масата ми беше най-търсената в целия ресторант.