Събирах плодовете на мангото и ги оставях известно време в хладилника. Така бяха особено вкусни. Всички ги харесвахме, оприличавахме ги на каки с аромат на благовонни пръчици. В пилешката или рибена чорба изстисквах пресен лимонов сок и ястието ставаше много вкусно. Тъй като Флорида е заобиколена от всички страни с море, винаги имаше прясна и евтина риба, особено риба тон и бонито. Хващаха и много диодони, но тук ги смятаха за неядливи.
На третата сутрин след нанасянето ми в къщата стана нещо странно. Както е обичайно в горещите области, входната врата беше от стъкло и приличаше на широки жалузи.
Събудих се към шест и видях зад стъклото сянката на котка. Надигнах се и забелязах, че се е настанила съвсем сама на площадката пред вратата.
На кого ли беше? Знаех, че ако я пусна вкъщи, вече няма да се отърва от нея. Затова казах на Тецуко, която живееше при мен, в никакъв случай да не я вкарва вкъщи.
Ала котката не се помръдваше от мястото си. Откъде ли беше дошла? В никакъв случай не беше скитница, защото беше много красива и изглеждаше някак изискана. Козината й беше бяла, мишосива и черна, очите бяха ясни. Хвърляхме й остатъци от яденето си, темпура, сварен спанак, хрян в соев сос и тя се нахвърляше жадно върху тях. Макар че не я пускахме вътре, не се помръдваше от мястото си. Всяка нощ заспиваше спокойно пред вратата.
Живеехме на 76-а улица. На съседната живееше датско семейство с две деца, които ходеха в средното училище. Бабата също живееше при тях. Семейството обичаше котки и имаше пет. Котката, която бе дошла да живее пред прага ни, беше тяхна.
Всеки ден й казвах, че е крайно време да се прибере вкъщи, като й обещавах, че ще получава само от вкусната специална храна за котки.
— Ако останеш тук, няма да ти даваме нищо друго, освен изостанали темпура и сварен хрян. Отивай си вкъщи, бързо!
Ала котката ме поглеждаше равнодушно и не се помръдваше от мястото си.
На четвъртия ден не издържах.
— Ти си една глупава котка. Ако не искаш да ме послушаш, ще направя от теб шамисен — заплаших я аз. Знаете, че за шамисен се използва котешка кожа.
Оттогава студентите, които живееха при мен, и съседите наричаха котката Шамико и все се смееха, че за малко не са я направили на шамисен.
Шамико беше странна котка. Имах чувството, че самата тя не знаеше, че е котка. Една сутрин отидох в супермаркета, който беше на около триста метра от къщата ми. Винаги когато излизах от къщата, Шамико седеше на любимото си място, поглеждаше ме и мяукаше. Когато тръгвах към изхода, скачаше след мен. Тецуко, която ме придружаваше, се учуди безкрайно, че Шамико е решила да дойде с нас.
— Сигурно ще се върне — успокоих я аз и влязохме в супермаркета, за да напазаруваме.
— Божичко, Шамико е още тук — извика по едно време Тецуко. Шамико седеше пред входа и чакаше.
Аз не обичам котки, но тази беше наистина очарователна. По пътя към къщи срещнахме датската дама, която ни махна весело с ръка, за да ни спре.
— Името й е Пинки, но вече не реагира, когато я викам. Отказва да яде котешка храна от консерва. Сигурно е станала японска котка — обясни развеселено тя.
Котешката храна, която даваха на Шамико в датското семейство, беше много скъпа. Макар че консервите бяха специално подбрани — с вкус на месо или риба, спагети със сирене, — тя предпочиташе да се храни с нашите остатъци…
Японските студенти — петима млади мъже и пет млади жени, — които живееха при мен, следваха в университета на Маями и в един от тамошните колежи. Тъй като в околностите на Маями имаше чудесни плажове, в свободното си време предприемаха излети с автобус или със собствените си коли. Когато оставаха някъде по-дълго, изпращаха картички и не забравяха да поздравят и Шамико.
Така нашата Шамико стана известна и сред японците, и сред американците. Когато продадох къщата, помолих наследника си да се грижи за Шамико. Може би след заминаването ми тя се е върнала при датското семейство…
Студентските празници в университета бяха много интересни и весели. Откривахме щанд с пилешки шишчета — якитори — и Тецуко и още три момичета продаваха в кимона с вдигнати и вързани ръкави, препасани с червени престилки. На щанда ни се предлагаха още темпура и сукияки в картонени чинийки по петдесет цента порцията. Едно шишче струваше 25 цента.
Всички студенти продаваха специалитети от родината си. Ирландците предлагаха тлъсто барбекю, тайландците избираха вкусни национални ястия, кубинците правеха паеля и горещият ориз с миди беше невероятно вкусен, а китайците приготвяха юфка.
Много хора идваха на японския щанд, привлечени от аромата на пилешките шишчета. Студентите носеха къси кимона и се стараеха да привлекат колкото се може повече клиенти. Доходите се даряваха на университета. Японският щанд имаше най-голям оборот. Аз приготвях ястията и ги рекламирах пред гостите.