Домакинята приличаше досущ на младата Дебора Кър. Когато говореше по телефона с роднините и познатите си, често се хвалеше с мен.
— Нашата японска домашна учителка е прекрасна и работи много съвестно. Децата я обичат повече от мен. Наистина беше дар от Бога, че я намерихме.
Привлечен от тези хвалебствия, един ден ме потърси управителят на сградата.
— И ние имаме три деца. Нямате ли приятелка, която би могла да се грижи за тях?
Без да го осъзнавам, бях издигнала имиджа на Япония. Няма ли кой да съобщи за това на културния министър?
Както винаги, ходех само в кимоно и облеклото също допринасяше за популярността ми. Тъй като американците бяха свикнали със строгите немски или английски възпитателки в тъмни костюми, една усмихната млада японка (никой не знаеше на колко години съм в действителност), облечена в красиво кимоно, винаги будеше внимание. Повечето възпитателки биеха децата и им крещяха, но аз имах свой собствен метод да общувам с учениците си.
Отдавна знаех, че умея да въртя мъжете на пръста си, но бях много изненадана, че общувам така добре с малки деца. Върховото ми постижение беше вечер, когато представях на питомците си японски приказки в солово изпълнение. Малкият отказваше да заспи, ако не беше чул приказката за духовете, които излизали от коша за пране. „Трите прасенца“, „Пинокио“ и „Пепеляшка“ му бяха скучни. Моите истории бяха много по-вълнуващи. Понякога идваха и двете момиченца и лягаха при него в леглото.
— Къде остана първото костенурче? — настояваха те и слушаха със затаен дъх разказите ми. Понякога и четиримата заспивахме в леглото на момченцето.
Една сутрин срещнах в асансьора елегантна дама с бели коси. Поздравих я и тя каза:
— Аха, вие сте прехвалената японка възпитателка. Бих желала да поговоря с вас в приемната. — Слязохме долу и тя продължи: — Дъщеря ми има голяма къща в Маями Бийч. Семейството разполага с лодка, каравана, икономка и готвачка. Какво печелите в момента? — попита надменно тя.
Усмихнах се безмълвно в отговор.
— Много бих искала тримата ми внуци да имат учителка като вас и съм готова да ви плащам двойно.
Явно се беше стигнало дотам, че богаташите наемаха японски домашни учителки като професионални бейзболисти.
— Аз съм приятелка на мисис Мириам и не работя за пари. — Не можех да приема предложението. Бях много привързана към двегодишното момченце и не се интересувах от друго място.
Разказах на мисис Мириам за разговора с дамата и тя беше много трогната.
— Една американка веднага би приела изгодното предложение. Вие наистина сте ми изпратена от Бога.
При тази похвала не можех да отида другаде, даже да ми плащаха тройно.
С кола през Америка
Постепенно започнах да усещам, че ми липсват стимули за живот. Хранех се добре, мързелувах, бъбрех на бебешки език с малкия, учех прости граматични правила с момичетата — това не ме водеше доникъде.
Естествено в Маями имаше чудесен театър, където представяха мюзикли от Ню Йорк. За съжаление съставът беше скромен. В „Кралят и аз“ не излизаше Жул Бринер, в „Анатевка“ не виждахме Зеро Мостел. Ролите се изпълняваха само от хора кияи-но-о.
Понятието кияи-но-о трябва да бъде обяснено. В кабуки на сцената седят няколко прислужнички в едноцветни розови кимона с черни сатенени колани, които са вързани косо отзад. Всяка от тях изрича по една дума в определено изречение.
Първа прислужничка: Мо сотто (малко)
Втора: кочи е (насам)
Трета: кия (ела)
Четвърта: и-но-о (моля)
Ако свържем думите правилно, изречението ще прозвучи горе-долу така: „Елате малко по-близо.“ Ала четирите прислужнички произнасят думите поотделно. Те не са звезди, само статисти.
Повечето от турнетата в Маями — до седемдесет процента — бяха с участието на такива кияи-но-о (разбира се, имаше и изключения като Карол Бейкър и Чарлс Бронсън). Артистите, които на Бродуей бяха втори състав или се разхождаха по сцената, без да говорят, получаваха правото да изпълнят главни роли в Маями. Разбира се, някои от тях бяха много талантливи и през следващия сезон получаваха по-големи роли. Истината е, че в американските мюзикли, които отиват в Япония, също играят много артисти кияи-но-о. Само че японците дори не го подозират.
Копнеех за културния живот в Ню Йорк. Страшно ми се искаше да посещавам добри концерти и театрални постановки. Освен това исках да видя отново приятелите си. Живеех вече четвърта година в Маями и започваше да ми става скучно.