Когато влязохме в Джорджия, местността се промени рязко. Веднага пролича разликата между богатия и бедния щат. В Джорджия добре поддържаните странични платна на Флорида се превърнаха в тесни, посипани с чакъл и обрасли с овчарска торбичка канавки. Разбира се, самата магистрала беше отлична, както във всички щати, само страничните платна бяха различни. Във Флорида често виждахме едри бели птици от рода на рибарите, изправени неподвижно сред моравата, покрай аутобана цъфтяха нежнолилави цветчета. В Джорджия местността беше гола и пуста, склоновете каменисти. На всяка граница ни посрещаше огромна табела: „Добре дошли в Джорджия“, „Добре дошли в Южна Каролина“.
Магистралата в Южна и Северна Каролина беше много зле поддържана. Във Вирджиния, Мериленд и Делауеър страничните платна бяха много по-добри, по моравите си играеха диви зайчета. В Джорджия и Южна Каролина не видяхме нито една птица.
Може би тези неща не зависят чак толкова от богатството или бедността на щата, колкото от управлението на щатските средства.
Пътувахме бавно и тъй като се сменяхме на волана, изобщо не се уморявахме. Напредвахме без произшествия. В един мотел на Южна Каролина имаше представление на Мери и Джими Озмънд. Ако бяхме малко по-добре облечени (всички носехме дънки, тениски и износени маратонки), непременно щяхме да ги гледаме. Ала представлението беше вечерно, в ресторанта на мотела, и видът ни беше крайно неподходящ. (Ако представлението беше на Питър Сийлър, сигурно щях да отворя контейнера и да си намеря официално кимоно!)
Във Вирджиния има огромен залив, Чесапийк Бей, над който е построен мост. Мостът е съставен от множество мостове, разположени един за друг. Тъкмо си прекосил единия и си мислиш, че си стигнал до края, когато виждаш следващия. От първия до последния мост пътувахме 2,2 мили. От двете страни беше океанът, по вълните плаваха корабчета и рибарски лодки. Чуваше се и бумтенето на моторните лодки.
Накрая минахме през Мериленд, Делауеър и Ню Джърси. В Делауеър е седалището на известната фирма „Дюпон“ (там произвеждат всичко, от огромни атомни реактори до обувки от изкуствени материали, запалки и найлонови торбички). В Ню Джърси видях как фермерите сееха с помощта на самолети…
След като прекосихме осем щата, най-после стигнахме в Ню Йорк. Робърт ми бе наел малък, но много приятен двустаен апартамент, където пренощувахме всички.
С таксите за аутобаните, с нощувките в мотели (с конска опашка, дънки и тениска се представях за японска студентка и ползвахме намаление; освен това вземахме двойна стая, в която слагаха две допълнителни легла) и с храненията, които плащах за всички, дадох малко по-малко от 700 долара. И днес се радвам, че предоставих цялата работа по преместването на един местен човек като Робърт.
Сайонара, Андрю
В момента работя като консултант в операта. Тъй като повечето опери се представяха на италиански, миналата година (1986) започнах да уча и този език. Трябваше да знам поне основните понятия, за да мога да се разбирам с артистите на сцената, да им давам съответните знаци.
Как стана така, че влязох в света на операта?
Първоначално работех в домове за физически и умствено увредени деца. Там бяха събрани дечица от най-различни националности (нали бяхме в Ню Йорк) и всички ме даряваха с много обич и привързаност. Постепенно разбрах, че всяко дете е ценно само за себе си и заслужава да бъде обичано.
Там срещнах малката италианка Мия. Тя беше монголоид и съвсем мъничка. Мислех, че е най-много на осем години, а тя се оказа на четиринадесет. Имаше нежни кръгли очи и когато се покатерваше като бебе в скута ми, не можех да не я прегърна. Другите деца ревнуваха и се надпреварваха кое да се сгуши в скута ми.
Запознах се с майката на Мия и често ходех на гости на семейството. Таткото на Мия, Антонио Галбано, беше известен оперен режисьор, а до раждането на Мия майката била оперна певица. Явно двамата се бяха оженили доста късно. Той ми изглеждаше около шестдесетте, тя беше с десетина години по-млада от него.
Един ден направих за Мия кукла от хартия. Когато ми казаха, че тази вечер таткото ще се върне от Италия, понечих да се сбогувам, но всички настояха да остана и да вечеряме заедно. Насядахме около масата — бащата и майката, Мия, бабата и аз — и се насладихме на оригиналната италианска кухня (впрочем това е любимата ми кухня). Италианските домакини правят соса за спагети с месо в продължение на три дни, а домашно приготвените спагети бяха гордостта на бабата.