Носеше камера и помоли да ме снима. Излязохме навън и направи много снимки пред ресторанта. После помолихме управителя да ни снима двамата. Тъй като Андрю беше висок повече от 1,80 м, аз му стигах едва до рамото.
Дамата в приемната ни придружи до маса в задната част на ресторанта, където никой нямаше да ни смущава. Във вазата беше поставена прекрасна розова пъпка, завързана с розова панделка.
Този дъждовен ден беше трети юни.
Оттогава отбелязваме трети юни като годишнина от началото на любовта ни.
Макар че и двамата пътувахме много, нареждахме нещата така, че да се срещаме поне два пъти седмично. Ходехме заедно на приемите, които даваха моите и неговите приятели и хората от операта. Нюйоркчаните са големи любители на всички видове приеми.
Постоянно бяхме заедно. На Коледа, на Великден, в Деня на благодарността, на празненствата за рождените дни на приятелите ни, на благотворителните представления на оперната гилдия. Ако отивах някъде сама, веднага ме питаха къде е Андрю. Ако той се появеше без мен, веднага го питаха къде съм.
Андрю преобърна досегашния ми живот с главата надолу. Обаждаше ми се всяка вечер; когато си ушивах ново кимоно, бързах да го покажа първо на него. Получавах платовете от Япония и тъй като си шиех сама, с удоволствие се консултирах с него. Дори когато беше някъде на път, непрекъснато се търсехме по телефона. Придружих го на турнета в Европа и в много щати на Америка.
На 14 април следващата година стана нещо много интересно. Бяхме поканени на рождения ден на приятеля ни Карл, който беше от немски произход и известен дизайнер на костюми. Той бе сътворил костюмите на Баришников, който междувременно е известен и в Япония. Карл навършваше четиридесет и две и естествено двамата с Андрю бяхме между гостите.
Носех празнично светлосиньо кимоно с развяващи се ръкави и шарка на черешови цветчета. Черешовите дървета цъфтяха в цялото си великолепие (празникът във Вашингтон беше вече започнал). Кимоното ми се хареса на всички и ми направиха много снимки.
Когато обявих, че аз също имам рожден ден, Франко вдигна тост за четиридесет и втория ми рожден ден и го обяви пред всички. Явно беше изтълкувал „един и същи ден“ като „еднаква възраст“. Вероятно съм изглеждала младежки свежа в празничното си кимоно (тогава бях на шестдесет години). Андрю се зарадва много на четиридесет и втория ми рожден ден и ме поздрави сърдечно.
Оттогава двамата с Карл всяка година организираме общо празненство за рождените си дни. Всички приятели от балета, операта и изобщо от музикалния бранш вярват, че с Карл сме на една възраст. Междувременно и самата аз съм почти убедена в това.
Дружбата с Андрю беше неоценима за мен и ме обогати в много отношения. Той ме водеше на опера, на кино и мюзикли, които според него заслужаваха да се видят. Разбира се, посещавахме известни представления като „Котките“ или „Хорус Лайн“, но той харесваше много повече не така пищните изпълнения, а например „Пиаф“, където една френска звезда представяше живота на великата певица.
Андрю ме заведе на аржентинско танго и на много добри филми. Той не посещаваше популярните забавни филми, а избираше произведения, които според критиците бяха интересни и обогатяващи, после ми ги обясняваше. Изпитвах дълбока благодарност към този прекрасен млад човек. Наистина беше дар от небето да имам учител, който ми обясняваше просто и разбрано живописта, музиката и развлекателната индустрия.
Когато отивах в Токио, той ми се обаждаше всяка сутрин от Ню Йорк, Канада, Франция, Испания или където беше в момента.
Всяка сутрин си правех прическа за него, гримирах се за него и само за него обличах особено кимоно. Когато имахме среща, се вълнувах като малко момиче, изпробвах пред огледалото различни якички и избирах все нови и нови кордели за колана.
Всяка година на 22 декември в Кристал Руум на Уолдорф Астория се организираше бал на оперната гилдия. Андрю беше блестящ в ушития по мярка смокинг. Аз бях винаги до него в празнично кимоно с широки ръкави. Когато танцувахме валс, хората се спираха и ни гледаха.
Майката на Андрю починала, когато той бил седемгодишен. След това живял сам с баща си и старата немска икономка в голяма вила. Баща му бил англичанин и работел като адвокат в Тексас. Починал, когато Андрю бил на тринадесет години.
Момчето отишло в швейцарски интернат. Тъй като свирел добре на пиано, решил да стане пианист. Учителят по музика открил впечатляващия му глас и го убедил да учи пеене. След като завършил училище, Андрю се върнал в Америка.