Записал се да учи музика в университета в Тексас, след това посещавал музикалното училище в Ню Йорк. Благодарение на един професор, който се отнасял към него като към собствен син и управлявал оставеното от баща му наследство, студентският му живот в Тексас и Ню Йорк бил много приятен и след изпита имал добри професионални шансове. Професорът и жена му се грижели трогателно за него.
Често срещах семейството на професора на приеми. Възрастният господин беше почти на осемдесет години, но всеки месец пътуваше за Италия и Лондон, за да дирижира опери. Преди петдесет години жена му била примадона, но сега страдаше от ревматизъм, не можеше да ходи и характерът й беше станал много труден. С мен обаче беше винаги любезна.
В Япония хората щяха да клюкарстват до насита за мен и Андрю, да пускат злобни намеци по наш адрес, но тук всички ни гледаха добронамерено и никой не намираше, че разликата във възрастта е неестествена.
Понякога посещавах професора и жена му. Веднъж им занесох кукла, облечена като гейша, и те я харесаха толкова много, че я сложиха на пианото.
Когато Андрю имаше уроци, често отивах да го взема от дома на професора.
Понякога водехме професора в Сентрал парк и ядяхме суши, които бях приготвила (носех ги в специална лакирана кутия, каквато японците използват за изложбите на цветя). Понякога седяхме край езерото или под разцъфтелите черешови дървета и аз се чувствах като в Япония. Беше прекрасно и през есента, когато листата на дърветата бяха пъстро обагрени. Особено харесвах хълмовете, на които си играеха катерички.
През зимата излизахме на разходка в парка с карета. Стелещият се сняг бързо засипваше следите от колелата на каретата. Колите бяха стари возила с един кон и висок покрив, кочияшът носеше пелерина и старомодна тривърха шапка като на Наполеон. Конят тропаше равномерно и ни унасяше. Главата ми беше увита във виолетова стола и почиваше удобно на гърдите на Андрю. И двамата наблюдавахме унесено танцуващите зад прозорчето едри снежинки.
Когато Андрю бил на шест години, баща му го довел в Ню Йорк и го возил с карета в Сентрал парк…
Тогава малкото момче си пожелало по-късно, когато стане възрастен мъж, да пътува с любимата си през снега на Сентрал парк. Затова всяка година чакахме с нетърпение снега и веднага наемахме карета, за да се повозим в парка.
Бях на седмото небе. Когато бях с Андрю, се чувствах като младо момиче. Той ме научи на толкова много неща и беше наистина възрастен, зрял човек. По-зрял от мен.
Когато има млад любовник, възрастната жена винаги се чувства претоварена. В Япония, а и в Америка, често се случва тя да го издържа. Андрю имаше много по-големи доходи от моите и от всяко свое турне ми носеше подарък. От Испания получих прекрасно ветрило и шнола за коса, от Италия камея (която използвах като брошка за оби), от Франция шнола за коса от Клоазен и т.н. На всеки подарък беше сложена картичка, на която беше написано: „На човека, за когото мисля винаги и навсякъде“. Чрез Андрю животът ми стана наистина достоен за живеене. От първата ни среща минаха десет години и спомените ми са без изключение прекрасни. Макар и възрастна, аз бях необразована и научих много важни неща от Андрю, който беше толкова умен и добър…
През тези десет години разбрах много неща за живописта, музиката, литературата и театъра и всичко благодарение на Андрю. Той ми даваше да чета книгите, които според него си заслужаваха да бъдат прочетени, водеше ме на театър, на музикални представления, на изложби и на кино.
Водеше ме само на представления, които самият той вече беше гледал и смяташе, че са добри. Затова не посещавах пиеси, концерти или филми, които бяха скучни.
Разбира се, японските съпруги не можеха да се удържат и ми задаваха твърде интимни въпроси за връзката ми с Андрю.
В японския клуб се бях запознала с три четиридесетгодишни дами с академично образование. Запознанството ни се ограничаваше само в размяна на учтивости. Често ги срещах на приеми у американски приятели. Нямам представа дали мъжете им бяха важни личности в японските фирмени представителства, или незначителни чиновници. Във всеки случай имах чувството, че трите образуваха клика.
Една вечер ме привикаха в един ъгъл.
— Къде е днес Андрю? — попита едната.
— Има представление в Мичиган — отговорих, след което госпожа Н. се ухили и каза:
— Накамура-сан е винаги там, където е и Андрю.
— Добре, хайде да я поразпитаме — настоя госпожа О.
— Не, не бива, такива неща не се разказват на публично място — възрази третата.
— Но нали именно вие пожелахте да узнаете повече за връзката им.