Всяка куртизанка разполагаше със собствено помещение, в което бяха наредени три ракли от дърво пауловниен, витрина за чайните сервизи, продълговат хибачи и огледало — много уютно и функционално. Веднъж имах възможността да разгледам стаята на Санае, една от любимките на господата Сайджо и Хоригучи.
Щом клиентът поиска, да речем, Санае, Усугумо или Мийуки, куртизанката е изцяло на негово разположение. Ако следващия път същият клиент поиска друга куртизанка, това е против правилата на квартала. Тъй като ходех често там, аз се сприятелих с някои куртизанки и си разменихме снимки и писма.
Но да се върнем към празничната суетня в „Кадоеби“. Накрая господата даваха бакшиш на гейшите, които бяха пели и танцували, и се връщахме заедно в Шимбаши.
Когато напускахме квартала, задължително минавахме покрай „върбата на сбогуването“, която се намира до голямата порта. След като са се сбогували, на това място клиентите се обръщат и поглеждат още веднъж към своите дами.
Понякога куртизанките придружават гостите си до самата порта и им махат за довиждане от прага. Преди да завием, всички като по команда се обръщахме назад, за да видим още веднъж Йошивара. Друга особеност на квартала беше склонът Емон, който се спуска меко към реката. По-рано клиентите отивали в Йошивара с носилка, като минавали по крайбрежната дига на Сумида, и когато слизали от носилката, оправяли емона си. Така се нарича мястото, на което се прихлупват двете части на кимоното. Жестът е привичен за мъжете — все едно че оправят вратовръзката си.
Във всеки случай забавленията ни в квартала на радостта съвсем не бяха толкова едностранчиви, колкото си представят днешните хора.
В определени празнични дни на ноември, наречени петльови дни, всички, даже жените и децата, получават позволение да минат през голямата порта и да влязат в квартала на радостта.
Тези празници съществуват и днес. След посещение на храма Отори, следвайки стария обичай, всеки купува голямо, богато украсено гребло, за да си осигури финансов успех за бъдещето. Йошивара се препълва с хора, преметнали през раменете си гребла.
Обикновено греблото е декорирано с червенобуза маска на Окаме, който носи щастие. Тъй като петльов ден има на всеки дванадесет дни, в някои години пазарът на гребла се организира по три пъти месечно. Тогава хората говорят за първи, втори и трети пазар. Маските на Окаме се продават според хубостта си, затова грозните жени, които са изостанали, подобно на некрасивите гребла, са наречени „онези, дето са останали да пазят дюкяна и след третия петльов пазар“.
Г-н Того и жена му се бяха привързали към мен и аз ги посещавах често в бялата им къща сред зеленината на Кугаяма. Красивата, дребничка и извънредно мила госпожа Того след години ми идваше на гости в къщата ми в Западна Гинза. Като дъщеря на вицеадмирал, тя беше израснала изолирана от външния свят, възпитанието й беше много строго — вероятно затова атмосферата в квартала на гейшите я привличаше неустоимо. Баба я ценеше високо и често казваше:
— В цяло Токио няма нито една дама, която може да се мери с г-жа Того. Никоя не е така красива, изискана и мила като нея.
Г-н Того беше извънредно хаплив и грубичките му шеги първо ме ядосваха, но после избухвах в смях.
Точно тогава на мода бяха кадифените палта. Когато за първи път се разходих по Гинза в новото си палто от зелено кадифе, много горда със себе си, случайно срещнах г-н Того.
— Тъкмо се питах коя е дамичката в кадифен калъф. Едва те познах, Кихару — засмя се той.
Веднъж придружихме на Токийската гара гост, който заминаваше за Осака. Тогава още нямаше шинкансен, нито самолети. Между Токио и Осака се движеше бързият влак „Лястовицата“, който тръгваше в девет сутринта.
За случая носех наметка от сребърни лисици и имах вид на почтена буржоазна съпруга. Наметката ми беше подарък от един обожател, донесена чак от Ванкувър, и по различни причини имаше голямо значение за мен.
Срещнах г-н Того на перона. И той беше дошъл да изпрати някого.
— Здравей, Кихару, какво правиш тук? — приветства ме с усмивка той. — Да мъкнеш това малко дете от ранна сутрин е същинско мъчение, нали?
Не разбрах нито дума. Когато на път за вкъщи минах покрай голямо огледало, видях, че главата на сребърната лисица е точно на рамото ми и наистина изглежда като глава на малко дете, вързано на гърба ми. „Този човек е ужасен“, помислих си, но в същото време не можех да не призная колко уместна беше забележката му.