Под предлог, че съм настинала, отказах всички уроци и лекции. Не помня колко време съм прекарала вкъщи. Сложих телефона точно пред себе си (явно дълбоко в себе си очаквах Андрю да се обади)… Тъгата ми се увеличаваше с всеки ден. Не можех да стана, не исках да се храня, не исках да се раздвижа.
В тази ситуация можех да изплача мъката си на един-единствен човек — Робърт. В Америка използват израза „да се наплача на рамото на приятел“. Когато отидох при него с празен поглед и не можех дори да се разплача, той ме прибра в дома си, нахрани ме и ме утеши.
— Андрю е мъртъв. — Досега бях мълчала, но пред Робърт се разхълцах неудържимо. Робърт не каза нищо, само милваше гърба ми. Той беше моето спасение. Вместо да говори нищо незначещи утешителни думи, той мълчеше, защото знаеше, че това беше най-доброто за мен.
По-късно научих от Карл, че когато се връщал от представление в една църква на Ню Джърси, Андрю се сблъскал с кола, която изскочила от страничната улица. Катастрофата станала на отбивката за Ню Йорк. Шофьорът бил шестнадесетгодишен негър без книжка, колата била открадната. Момчето тъкмо било отмъкнало колата и бягало, затова карало като лудо.
Тъй като празнувах рождения си ден заедно с Карл, Андрю никога не научи истинската ми възраст. Тази година през април щяхме да отбележим петдесет и третия ми рожден ден. Андрю беше убеден, че съм малко над петдесетте, и това беше щастие за мен. И затова му бях благодарна.
Андрю беше в началото на своя успех. Едва бе навършил тридесет и пет години.
Както знаете, оперните певци, особено баритоните, постигат успехи и слава едва след четиридесетата си година. Кариерата му се развиваше толкова добре. Смъртта му беше трагична загуба не само за мен.
Когато след четири и половина месеца ме оперираха поради счупване на кост, а малко по-късно ми направиха операция от рак в Токио, непрестанно се молех на Андрю да ме закриля. Не изпитвах страх от операциите. Знаех, че ако умра, ще видя отново Андрю, и това ме правеше щастлива.
Когато вървя по улиците на Ню Йорк, понякога изпитвам такава тъга, че спирам и не смея да продължа. На Пето авеню, в Сентрал парк, в Грийнуич Вилидж, в Линкълн Сентър, в Рокфелер Сентър — навсякъде срещам Андрю.
Бяхме заедно само десет години, но за мен те бяха най-големият дар от небето.
Послеслов към Трета част
След като прочетохте и третата част на мемоарите ми, бих желала да ви благодаря сърдечно за търпението.
След появата на първите две части, които завършват със заминаването ми за Америка, много читатели ме помолиха да напиша продължение и аз го направих с удоволствие.
Започнах историята на живота си с описание на Шимбаши в началото на епохата Шова и макар че никога преди това не бях писала, се постарах да представя достоверно „света на цветята и върбите“ преди войната.
Описах най-важните събития в живота си. Когато книгата ми бе посрещната с голям интерес, реших да продължа с годините след войната. Животът ми по онова време беше наистина богат на събития.
Тридесетте години, които прекарах в Америка, минаха спокойно и в сравнение с предишния ми живот не бяха особено богати на приключения. Живях щастливо и доволно в кръга на приятелите си.
Дори в чужбина японците продължават да бъдат злобни и изпълнени с омраза и това ме натъжава много. И днес, след тридесет години, първият им въпрос е кой университет е посещавал човекът, с когото току-що са се запознали. Японците ценят най-високо академичното образование и връзките между бившите състуденти. През последните години положението се променя към добро, но в основата си японският характер не се е променил. Според мен поне когато идват в Америка, е редно да прочистят мозъците си от тези предразсъдъци. Не съм ли права?
В продължение на тридесет години живях щастливо, защото американците са хора с добри сърца. Може би затова третата част на книгата ми, посветена на Америка, не е чак толкова интересна и богата на драматични събития.
Исках да опиша климатичните, географските и светогледните различия между Япония и Америка. През тридесетте години, откакто живея в Америка, посветих много време на задачата да предам на американците известни познания за автентичната японска култура.
Докато работех като консултант в операта и изнасях лекции в различни университети, давах всичко от себе си.
Стремежът ми винаги е бил да държа високо японското знаме. Това не се е променило и днес. Правя всичко, което е по силите ми, за да запозная американците с японската култура. Това е съдържанието на живота ми.