— Ти не пиеш, нали? Много хубаво, не бива да пиеш. Аз ще си наливам и за теб.
Той се държеше извънредно любезно, но аз бях напълно сразена. Г-н Мицучи може и да беше високопоставена личност, но аз не можех да отдам тялото си на един толкова стар и грозен мъж… Това не беше шега. Не бях в състояние да му се отдам и толкова. Щом трябваше да бъде дядо, не можеха ли да ми намерят поне някой по-красив?
Не! Не! Не! Гордостта ми се разбунтува.
Когато оживлението достигна връхната си точка, министърът се изправи и незабелязано изчезна. Празненството стана още по-буйно, гостите от железопътното министерство се забавляваха като луди. Като че ли никой не забелязваше, че министърът се е оттеглил.
Икономката Окацу влезе и ме повика.
— Ела с мен, Кихару. — Тя тръгна напред и аз я последвах.
Тъй като почти всяка вечер работех на приемите в Томбо, мислех, че познавам всички помещения на заведението. Ала стаята, в която ме отведе Окацу, беше до задната стълба и до нея се стигаше по коридор, за чието съществуване не бях подозирала. „Боже, аз не знаех, че и отзад има стълба“ — повтарях си аз, докато изкачвах стъпалата. В края на стълбата ме очакваше красива малка стая.
— Пристигнахме.
Окацу блъсна плъзгащата се врата и аз се озовах в необичайна с размерите си стая — само шест татами. Досега бях сигурна, че домът разполага само с големи зали за приеми. Бях поразена, когато се озовах в това мъничко помещение.
Погледът ми падна върху развиващата се картина, обичайна за чайните церемонии. Под нея имаше кошница с бели камелии. Ароматът, който ме бе замаял миналата вечер в стаята на оками-сан, изпълваше и това помещение. До малката масичка, облечен в подплатено домашно кимоно, седеше изчезналият министър.
Окацу ме бутна в стаята и каза:
— Пожелавам ви приятно прекарване. — После затвори вратата и се отдалечи безшумно.
Никога не съм имала трудности да бъбря доверчиво дори с непознати гости, но онази вечер езикът отказваше да ми служи. Не можех да произнеса нито дума.
— Ти не пиеш, нали? — Министърът си наля още една чашка.
Аз треперех и едва сдържах вълнението си. Гласът на господарката отекваше в ушите ми: „За да станеш известна гейша, трябва да се отдадеш на високопоставена личност.“
„Е, добре, ще се наложи да му замая главата с поток от думи.“ Това беше най-доброто решение. Седнах мълчаливо срещу него и постепенно в главата ми настъпи пълно спокойствие.
Министърът стана и отвори плъзгащата се врата към съседното помещение. Погледът ми се устреми към червената покривка с шарки на пчелни пити, осветена от бледата светлина на хартиената лампа.
— Хайде, ела при мен.
Министърът се разположи удобно на футона.
— Трябва да ви кажа нещо. — Устните ми трепереха толкова силно, че не можех да говоря разбираемо.
— Какво има? Какво трябва да ми кажеш?
Коленичих пред министъра и послушно прибрах ръце до тялото си.
— Аз вече не съм дете и знам за какво става дума тази вечер — започнах сериозно.
— Не се тревожи. Бъди съвсем спокойна и се съблечи. — Той започна невъзмутимо да развързва колана на кимоното си.
— Почакайте. Ако ми причините това зло, аз ще ви мразя цял живот. Та аз изобщо не ви познавам.
От очите ми потекоха сълзи.
— Хайде, хайде, не ставай глупава. Има толкова много уредени бракове. Хиляди мъже и жени, които никога не са се виждали, стават съпруг и съпруга и живеят заедно цял живот.
Е, поне не беше глупав и недодялан. Улови нежно ръката ми и аз не я издърпах.
— Когато ви опозная по-добре и се убедя, че сте добър човек, сама ще дойда при вас и ще ви помоля да ме направите жена. Но в момента не мога да ви се отдам, наистина… — И се разплаках сърцераздирателно. — Ще ви намразя за цял живот, а това няма да е добре и за вас… Аз не съм като другите гейши. Според мен не е чест да загубя девствеността си от един министър. Ще се отвращавам от вас през целия си живот и никога няма да победя отвращението си — обяснявах през сълзи.
— Толкова ли е лошо?
— Да, лошо е, дори повече от лошо. За вас би било ужасно да знаете, че някой ще ви мрази до края на живота си. Представете си: на света ще има един човек, който ще ви мрази от дъното на душата си! Това е страшно — убеждавах го възбудено.
Той ме слушаше внимателно, гледаше ме в очите и бавно завързваше колана на кимоното си.
— Добре, добре, щом не искаш, няма да го направя. Права си, момичето ми. Нямам никакво намерение да си създам враг за цял живот. Глупавият Мицучи Чузо трябваше да изслуша тази премъдра лекция, за да се научи да не отнема девствеността на младите гейши против желанието им. Съжалявам, съжалявам. Извинявай.