Още на следващия ден секретарят Мак представил на семейството изпълнителката на кото. Тя поискала доста висок хонорар и обещала да свири два пъти в течение на вечерта. Когато всичко било решено, попитала (на японски) дали ще има и други артисти освен нея.
— Да, имаме намерение да поканим приятелката ни Кихару от Шимбаши, която е била истинска гейша — отговорил г-н Шиндо.
— Би ми било крайно неприятно да седя редом с една проститутка. Откажете се от услугите й — поискала изпълнителката на кото.
— Вие очевидно нямате представа какво означава гейша от Шимбаши. Откъде идвате? Няма да позволя на една провинциалистка да обижда най-добрата ни приятелка! — ядосал се г-н Шиндо.
— Според мен една японка, която презира други японци, не е достоен човек — заявил домакинът, когато му обяснили за какво е спорът. Така се отказали от услугите на музикантката. Именно по тази причина моето участие стана наложително и г-н Шиндо си позволи да ми говори така настойчиво.
Когато отидох да се представя на семейството, занесох и шамисена си. Този инструмент е дошъл първоначално от Египет, минал е през Индия и Китай и оттам преминал в Окинава във вида на шамисен от змийска кожа. Преди около 300 години се разпространил в цяла Япония. За американците, които предпочитат котките като домашни животни, сигурно ще прозвучи неприятно, но не мога да не спомена, че късните шамисени са били произвеждани от специално обработени котешки кожи. Изпълних две инструментални произведения, които музикантите обикновено свирят между танците — „Такинагаши“ и „Чикумагава“ от „Книга на даренията“ и „Танц пред изложбата на цветя“. По желание на домакините изпълних и нещо от първо действие на „Мадам Бътерфлай“. Публиката беше възхитена. След вечеря се преоблякох и изпълних танц с ветрило, известен под името „Радостите и страданията на пролетта“, при който г-н Шиндо пое ролята на разказвача. Гостите останаха доволни, защото отговорих на всичките им въпроси, аз също се забавлявах добре.
По-късно обаче се замислих. Не можех да забравя забележката на онази музикантка, че не желае да седи редом с проститутка. Ако се бяхме срещали поне веднъж, ако аз или поведението ми й бяха направили неприятно впечатление, щях да я разбера. Но ние изобщо не се познавахме! Въпреки това тя ме бе нарекла проститутка само защото съм била гейша. Трябваше да защитя честта на гейшите от Шимбаши. Вярно е, че тя беше само една проста провинциалистка, но твърде много японци и американци мислят като нея, защото изобщо нямат представа какво значи да си гейша.
Реших непременно да напиша книга и да обясня на публиката какво представляват гейшите от Шимбаши. Не можех да допусна идващите поколения да се отнасят към тях с презрение. Заради по-възрастните си колежки и заради по-младите гейши, които идват след нас, трябваше да обясня на читателите си същността на професията гейша. Започнах да пиша на г-н Уемура обещаните писма от по две-три страници. Той ги събра и направи от тях книгата „Спомените на една гейша“, която намери много добър прием в Япония. След това написах втората част, посветена на по-късните години от живота ми.
Много се зарадвах, когато миналата година NHK направи по книгата ми телевизионен филм и изпълнителката на главната роля Огиноме Кейко получи награда. Тя изигра отлично ролята на Кихару между шестнадесетата и двадесет и първата й година.
Стана и нещо по-добро. На 5 юни 1985 г. се състоя първото представление на моята история в театъра на Шимбаши. Огиноме Кейко отново изигра Кихару с душа и сърце. Заедно с Мицутани Йоши и Намино Курико тя трогваше зрителите наистина до сълзи.
Възрастните ми колежки от Шимбаши се появиха в пълен състав. „Тя прилича досущ на младата Кихару“ или „Някога и Кихару беше така безстрашна и невинна“ — коментираха те. Списанията и вестниците се надпреварваха да ни снимат една до друга.
Макар че дотогава не се бях замисляла да разкажа историята си, благодарение на изпълнителката на кото за първи път в живота си изпитах желание да пиша. Човек никога не знае на какво е способен.
Защо буржоазните съпруги приемат гейшите като заклети неприятелки? Според мен е странно, че много японци — както в Япония, така и в Америка — се отнасяха зле с мен само защото някога съм била гейша.
— Ако научат, че майка ми е била гейша, това ще навреди на бъдещето ми. Хората около мен няма да ме оставят на мира — твърди синът ми. Явно, за да получи висок държавен пост, мъжът трябва да се отрече от майка си. Тъй като аз, бившата гейша, възпрепятствам кариерата на сина си, снаха ми също се чувства обидена, страни от мен и това ме прави нещастна. След като опознах непринудеността и липсата на предразсъдъци у американците (Там ме приеха съвсем различно!), преувеличеното значение на училищното образование и презрението към бившите гейши станаха напълно неразбираеми за мен.