Вляво от банята беше магазинчето за саке на Нишимура. Освен саке, там се продаваха дървени въглища и дърва за горене. В младостта си госпожа Нишимура беше работила като учибако в големия дом за гейши „Каватасунака“. Наблизо се намираха още четири или пет домове за гейши, а малко по-нататък от дясната страна на улицата се издигаше чудесен ресторант, чийто специалитет беше пържени сардини. Тъй като в миналото собственикът беше работил като репортер за големия всекидневник „Асахи Шимбун“, ресторантът се радваше на голяма популярност сред журналисти, артисти и литератори.
Ресторантът съществува и днес. Доколкото знам, сега го ръководи синът Киген.
Ние живеехме точно срещу магазина за саке на Нишимура. Всяка сутрин отивах пеша до гара Шимбаши, а после с влака до Оханомизу. Оттам вече не беше далече до „Първото езиково училище“ в Хонго Кинсуке. Винаги, когато слизах на гара Оханомизу, срещу мен потичаше пълноводният поток на отиващите на работа. Всяка сутрин виждах едни и същи лица и с времето свикнах да поздравявам някои от минаващите, които срещах на перона, бариерата или пред гарата.
Един от тях беше Ота Сабуро от външното министерство. Той имаше по-голям брат, Ота Иширо, който също работеше във външното министерство, доколкото си спомням, в азиатския департамент.
Двамата често идваха на приемите, давани от министерството. Освен това със Сабуро се виждахме всяка сутрин. Но аз винаги свеждах глава и минавах бързо покрай него, за да избегна размяната на погледи.
Миналата вечер се бяхме срещнали на прием в Ямагучи, на който присъстваха само млади хора. Всички ние — и гостите, и гейшите — се забавлявахме много добре.
На следващата сутрин едва не се сблъскахме на бариерата и той ме погледна изненадано. Очевидно и той, като домакина на „Ханамасуя“, усети, че ме познава отнякъде. Нищо чудно, защото миналата вечер бяхме разговаряли дълго и той непрестанно се шегуваше.
— Малка Кихару, ти си още съвсем млада, а вече печелиш добре. Присъстваш на всеки прием. Сигурно имаш огромни спестявания.
— Точно така. Щом спестя достатъчно, ще имам добра зестра и ще се омъжа.
— Това е прекрасно! Ожени се за мен!
— Наистина ли? Искате ли ме за жена? Ще дойда при вас с цялата си зестра.
— Виж, предпочитам да взема само зестрата. Да получа и теб — това е твърде висока чест, която не заслужавам.
Приятелката ми Котойо беше много ядосана.
— Какво безсрамие! Как смее да се измъква така?
Много се смяхме. А следващата сутрин на гарата Ота се обърна няколко пъти след мен и в погледа му имаше объркване.
Някоя от следващите вечери със сигурност щяхме да се срещнем отново на един от приемите в Шинкираку или при Ямагучи. А на сутринта…
Изкисках се безмълвно и продължих към училището.
Когато имахме ангажимент, влизахме в чайните само с официалната прическа шимада и дълго до пода официално кимоно, украсено с герб. Ако някоя гейша дойдеше в просто кимоно с шарки или от крепсатен, икономката или собственичката начаса я отпращаха да се преоблече.
Тези ангажименти траеха от 18 до 21 ч. и се поръчваха седмица предварително. В 21 ч. идваха хакоя, слугите в дома, за да донесат на гейшите дрехи за смяна. След този час ни разрешаваха по-къси, шарени и копринени кимона, обите също можеха да бъдат завързани по-небрежно, което значи, че след 21 ч. на гейшите беше разрешено да посещават нови забавления в неформално облекло.
Най-големите и изискани приеми обикновено се организираха между 18 и 21 ч. По време на приема се предлагаха различни развлечения за гостите: разказвачи на ракуго2, комици, илюзионисти, вариететни артисти. Накрая, по желание на гостите, гейшите изпълняваха традиционни танци.
По онова време няколко шлагерни изпълнители тъкмо бяха издали с голям успех първите си плочи и аз можех почти всяка вечер да се наслаждавам на прекрасните им гласове. Най-много ме впечатли красивата Ичимару. Харесвах всичко в нея, от избора на кимоното до прическата.
Разказвачът на ракуго Мимасуя Кокацу беше минал осемдесетте и обикновено представяше само кратки епизоди за начало на забавленията. Той беше ужасен бърборко и клюкар. В присъствието на Кобаяши Ихизо, който притежаваше ревю-театъра Такаразука, заявяваше високо и без да му мигне окото:
— Този Кобаяши, или как му беше името, е голям негодник. Нарежда момичетата в една редица, кара ги да размахват крака и даже получава за това пари. Нечувано!