На един прием, организиран от голямата фирма за захар „Тайван“, отбеляза подигравателно:
— Аха, събрали са се най-големите захарни фабриканти! Не е чудно, че виждам само захаросани физиономии.
Пред гостите на друг прием, даден от японската ски федерация, Кокацу извика пренебрежително:
— Каква безсмислица! Възрастни хора, които се пързалят по снега с огромни закачалки за дрехи на краката! Явно не са наред с главите!
При тези думи всички се чувствахме неловко, но гостите не се сърдеха. Хапливите му изпълнения винаги имаха успех и фирмите продължаваха да го ангажират.
Този свадлив старец избягваше възрастните гейши — вероятно защото ги познаваше много добре и му бяха втръснали. Предпочиташе да общува с младите.
— Нямам вкус към лелките — дразнеше ги той.
Искам да опиша и нашия хакобея, нещо като гардеробна, която едновременно с това служеше и за обща чакалня. Големината на помещението беше колкото петдесет татами и вътре не можеше да влиза никой освен гейшите и артистите.
В хакобея бяха поставени десет или повече хибачи — мангали с дървени въглища с диаметър около метър и половина. Обикновено мангалите се правеха от дървото пауловниен и бяха или изстъргани и гладко полирани, или украсени с лакови орнаменти.
Съвсем естествено около всеки мангал се събираха хора на една възраст. Само в окръг Шимбаши тогава имаше 1200 гейши, от дванадесет-тринадесетгодишни ученички до възрастни дами около шестдесетте.
Понякога гостите закъсняваха и ние чакахме в хакобея. Тогава към нас се присъединяваха и мъжете артисти.
За някои от тях си спомням с голямо удоволствие, например за разказвачите на ракуго Санджитей Кимба и Янагия Микимацу. Представленията на Кимба бяха великолепни, но в хакобея той признаваше само една тема за разговор — риболова. За разлика от него Микимацу се славеше като върл женкар, при което изобщо не се съобразяваше с възрастта на избраниците си. И в хакобея беше постоянно в търсене на подходящата плячка.
Помня и жонгльора Маруичи Косен. Той изпълняваше номер с чадъри, върху които танцуваха обръчи. При друг номер обръчите се завъртаха на брадичката му и бавно се изкачваха към върха на истински меч.
Не бива да забравям и китайския вариететен артист Рисаи. На сцената говореше завален японски, но в хакобея бъбреше непринудено като кореняк токиец.
Жена му беше японка, а синът им, малкият Рисаи, жонглираше със стомна, пълна с вода, която по някакъв загадъчен начин се изпразваше и отвътре изскачаше живо зайче. Гейшите се възхищаваха от този номер даже повече от гостите.
Любимци ми бяха изпълнителите на панаирджийски песни Ошима Хикаку, Такари Бакин и Тейзан Ичириусаи. Жената и дъщерята на чичо Хикаку работеха като гейши в Шимбаши и аз често изпитвах завист към единното артистично семейство, когато членовете му с достойнство се качваха в колата, управлявана от менажера им Мураками.
Често идваха и кабаретните артисти Енкацу и Ахако от Канзай3. Грубичкото им изкуство беше известно под името Микава-кабаре. Артистите носеха кепета като бога на щастието Дайкоку и редяха звучни рими, като отмерваха ритъма с традиционния барабан с пясъчен часовник. Трупата идваше от Микава за Новата година, минаваше от врата на врата и пожелаваше на хората щастие и благополучие.
Енкацу и Ахако бяха променили напълно старата форма на така наречения манзай. Даже писменият знак се промени. (По-рано манзай се пишеше със значението на „десет хиляди години“, а сега се пише като „шеги“) Те завладяха триумфално всички квартали на Токио, от Асакуза до Маруноучи, играха дори в няколко филма. В противоречие с досегашното малко сковано кабаре двамата караха зрителите да се смеят така, че по бузите им се стичаха сълзи.
Танцьорки, музиканти и една превъзходна интерпретаторка на народни балади допълваха програмата.
Така почти всяка вечер имах възможност да се наслаждавам на първокласни изпълнения и да се запозная с най-добрите артисти по онова време. В края на седмицата ходех на театър или на кино и мозъкът ми жадно попиваше чутото и видяното.
Учителката ми по музика и танц се чудеше колко бързо схващах и как добре разбирах всичко. В един момент обаче сякаш застанах пред непробиваема стена. Причината за това бяха чуждестранните гости, които идваха все по-често в Шимбаши по покана на външното министерство, комитета за връзки с чужбина, вестниците и големите фирми.
Опитът ми показа, че повечето чужденци — макар да бяха научили още в родината си думи като „Фуджияма“ и „гейша“ — нямаха представа за истинската същност на нашата професия. Защото занаятът на гейшите не съществува никъде другаде освен в Япония.