Много ми се искаше чуждите гости да разберат какво означава да си гейша в Шимбаши. За съжаление гейшите, които сядаха при тях, можеха само да им се усмихват и да им наливат. Дори най-дръзките гейши, с които никой японец не скучаеше, не знаеха как да забавляват гостите от чужбина. Обикновено с тях идваше и преводач. Всички служители във външното министерство говореха английски и когато ни превеждаха, всичко беше наред. За съжаление преводачите се правеха на много важни, дрънкаха цялата вечер на английски и се стараеха да ни изключат напълно от разговорите. Един път най-несимпатичният екземпляр от преводаческото котило си позволи да ни представи накратко като „Japanese Dancers“4, а после най-спокойно се напи, без да го е грижа за гостите.
Когато Маричио и Кокуни излязоха да танцуват във великолепните си кимона, аз се обърнах да видя какво прави преводачът. Бях убедена, че дървеняк като него няма никаква представа от японските балади и песнопения.
Как беше възможно такова нещо? Той не знаеше как да предаде съдържанието на песните, а и изобщо не се стараеше да внуши на гостите поне малко разбиране към нашето изкуство. Даже да знаеше перфектно английски, това не можеше да компенсира невежеството му по отношение на собственото му народно изкуство. Доколкото можех да преценя, никой от преводачите нямаше понятие от традиционните японски изкуства.
Така ме завладя мисълта да науча английски. Да овладея поне най-важните понятия, за да мога да обяснявам танците на колежките си.
Желанието ми ставаше все по-настойчиво. Горях от нетърпение и нервност. Къде да потърся съвет?
Защо да не поговоря с някого от външното министерство? Чудесна идея! Служителите във външното министерство и комитета за връзки с чужбина ни бяха постоянни клиенти. Най-добре да се обърна към г-н Ден.
От всички служители в комитета за връзки с чужбина Ден Макото беше най-подходящият за такава молба. Той непременно щеше да намери начин да ми помогне. Когато му обясних, че искам да уча английски, първо ми препоръча да вземам частни уроци.
— Предпочитам да отида в езиково училище — отговорих.
— Как така в училище? Няма ли вече да работиш като гейша?
— Ще работя, разбира се. Но ангажиментите ми са само вечер. Уроците по пеене и танци ще преместя следобед, а сутрин ще ходя на училище.
— Какво? Искаш сутрин да ходиш на училище, следобед на уроци по пеене, а вечер да печелиш пари? Смяташ ли, че ще се справиш? Не бива да се претоварваш…
— Няма проблеми. Аз не знам що е умора. Достатъчни са ми пет часа сън. Знаете ли, приятелите ме наричат „женският Наполеон от Шимбаши“.
— Много си честолюбива. Знаеш ли, че трябва да учиш най-малко три години? Ако спреш насред пътя, нищо няма да научиш.
— Няма да спра, даже да рухна от умора. Ще издържа, кълна ви се. Кълна се в Христос, Канон и Фудо.
На това място г-н Ден избухна в смях.
— Добре, добре. Ще ти избера подходящо училище.
Обещах, че облеклото и поведението ми няма да се отличават по нищо от тези на другите момичета, за да не ме разпознаят като гейша, че ще пиша редовно домашните си и никога няма да отсъствам от училище, все едно колко съм изтощена.
Наистина не ми струваше нищо да минавам с по четири часа сън в денонощието (като Наполеон) и съм запазила този навик и до днес. Даже сега, вече възрастна жена, не знам що е умора. По всяко време и навсякъде заспивам бързо и спя спокойно и дълбоко четири или пет часа. След това съм напълно отпочинала и готова за нови подвизи.
Но да се върнем към училището. Всяка сутрин трябваше да ставам в шест и половина. Мама и баба ми правеха компания, докато закусвах.
Отивах на училище и най-сериозно зубрех английски. Започнахме с азбуката и всеки ден ни даваха големи домашни. Не беше толкова просто, колкото си го представях. Часовете свършваха в дванадесет и половина и трябваше да бързам, за да стигна навреме в Нихомбаши при г-н Йошизуми, който ми преподаваше пеене и изпълнение на шамисен.
Ако веднага след училище отидех в съюза на гейшите, както си бях в матроската рокличка, всички щяха да разберат с какво се занимавам и хубавият ми план щеше да се спука като сапунен мехур. По тази причина отивах чак в Нихомбаши при г-н Йошизуми, където никой не ме познаваше. Майстор Йошизуми и жена му Хироко бяха верни приятели и не казваха никому, че момичето в моряшко костюмче е гейшата Кихару от Шимбаши. За щастие нито една от другите им ученички не идваше от домовете за гейши. Тъй като бях честолюбива и мечтаех да стана най-добрата изпълнителка на шамисен и също така добра певица, никога не занемарявах уроците си. След това се връщах тичешком вкъщи, пишех си домашните, учех думи и вземах душ. После се гримирах и се обличах с помощта на домашния прислужник Хан-чан и в пет и половина бях готова.