Бях много горда, че собственичките ме похвалиха за старанията и ме помолиха да продължа да работя. Скоро проблемът, който вся страх и ужас у толкова много хора, се разреши щастливо и без голям шум.
В тази връзка преживях следния малък епизод. Младата учителка мисис Райт с дълга руса опашка преподаваше модерни танци в училището „Уошингтън Хайтс“. Имаше дребна фигура, изключително гъвкава, винаги ходеше в шорти или анцуг и правеше впечатление на мила, симпатична жена.
Мъжът й беше главен редактор на вестник „Stars and Stripes“, издаван от американските окупационни сили. Близкото познанство с жена му ми помогна да вляза в разговор с него. Един ден участвах в барбекю в градината им. Бяха поканени много американци, все техни приятели. След като се нахранихме, той ме погледна многозначително и попита:
— Искате ли да ви разкажа нещо?
— Какво по-точно?
Той размени поглед с жена си.
— Джим ни разказа нещо интересно. — Джим беше споменатият господин К. от „Дженерал Хедкуортър“. — На сутринта го посетила една японка, а следобед друга.
За да осуети усилията ни да предотвратим затварянето на чайните, една от депутатките от социалистическата партия решила да отиде в GHQ. Тя почела господин К. с посещението си рано сутринта и изискала да бъдат затворени всички чайни и гостилници. Следобед отидох аз и представих своята версия. Господин К. се разколебал. Зарадвах се, че не съм се срещнала с дамата.
„На сутринта ме посети една изключително интелигентна жена, която е между водещите политици на модерна Япония, а следобед дойде едно от най-очарователните момичета в страната“ — разказал г-н К. на главния редактор Райт.
— Образованата дама е била госпожа К. от социалистическата партия, а красавицата — Кихару — засмя се редакторът и отново размени поглед с жена си. Не бях очаквала такъв комплимент от господин К., защото бях отишла при него като просителка и се чувствах по-скоро жалка и потисната. Затова бях много щастлива, че ме е нарекъл „красиво момиче“.
Дарителска акция
Един ден по телефона ми се обади госпожа Киучи. Народните представителки възнамеряваха да създадат фонд за подпомагане на сирачетата от войната и молеха да ги подкрепим. Тъй като харесвах много госпожа Киучи, обещах да поговоря с приятелките си и да потърся подкрепата им.
В първите месеци след войната много деца живееха в подлезите на Уено, Асакуза и Гинза, там и нощуваха. Къщите им бяха изгорени, родителите мъртви. Децата, най-малките от които бяха около пет, а най-големите четиринадесет– или петнадесетгодишни, бяха в безпътица. Облечени в дрипи, те изглеждаха по-зле и от просяците, но винаги си помагаха. Някои от тях бяха невероятно дръзки и изобретателни. Наричаха ги „резачите“, защото слагаха бръснарски ножчета между пръстите си и сръчно разрязваха ръчните чанти на жените и джобовете на мъжете. После им измъкваха парите и всичко, което можеха да докопат.
За разлика от възрастните джебчии, децата не прибягваха до по-особени трикове, защото бяха малки и изглеждаха безобидни. Даже шестгодишните бяха гениални майстори в занаята.
Мръсни и въшлясали, много деца се мотаеха без цел по улиците. Възрастните обаче бяха заети с търсенето на храна и никой не се сещаше за тях. Бездомните деца тичаха след американските войници и просеха.
— Но мама, но папа, но йен. — Това просто, но вярно обяснение развеселяваше войниците.
Тъй като помощният фонд беше идея на госпожа Киучи, аз се обърнах незабавно към младите си приятелки Шигено, Рейко, Нанае и Мацуно, които се въодушевиха от възможността си да сътрудничат при осъществяването на това благородно начинание. Младежкият им ентусиазъм още не беше прекършен. Възрастните гейши никога не биха застанали на улицата, за да събират пари. Младите обаче се включиха без предразсъдъци. Всички имаха желание да напълнят стомасите на нещастните деца, които живееха по улиците и гарите на метрото.
Госпожа Киучи ни посъветва да направим акцията в края на седмицата, да си намерим подходящи места на моста Сукиябаши и да събираме пари от единадесет до три. Там минават много хора, защото наблизо са редакцията на вестник „Асахи Шимбун“, един ревю-театър, гара Юракичо и малък парк.
Десет дни преди срока започнах да обяснявам на гостите целта на акцията.