— Следващата събота ще стоим на моста или близо до парка в Юраки-чо и ще събираме пари за сирачетата от войната. Моля ви, минете оттам.
— И ние ще бъдем там — викаха Шигено, Мацуно, Рейки и Нанае и гостите обещаваха да дарят пари.
На уречения ден се събрахме в десет и половина, негримирани, само с малко червило, облечени в небиещи на очи сатенени кимона с фини шарки. Всички бяха млади и красиви. По онова време повечето от буржоазните дами все още носеха три четвърти панталони, лицата им бяха белязани от поражението. За разлика от тях, младите ми приятелки сияеха от младежка свежест и въодушевление и бяха много приятна гледка за окото.
Срещнахме се в едно кафене, мисля, че името му беше „Кендъл“. За да разпределим кутиите за събиране на пари, седнахме на една маса. Народните представителки вече седяха на съседна маса. Тъй като вече познавах повечето от тях от дискусията в управлението, се постарах да остана незабелязана.
Вдясно от вратата познах едрото, дружелюбно лице на госпожа Киучи. Тя носеше обичайната си черна наметка и сърдечната й усмивка ме окуражи.
— Сърдечно ви благодаря, че се събрахте тук толкова рано сутринта — каза госпожа Киучи и се поклони дълбоко. Почувствах се неловко.
На масата, където седяха дамите, вече имаше чаши с кафе. Когато ги поздравихме, те само ни погледнаха студено. Нито една не ни покани да седнем при тях, камо ли да ни предложи по чаша кафе. Само една от тях, наметната с пелеринка от лисици, благодари небрежно.
Днешният японски е останал без много от някогашните различия и нюанси, но тя употреби един израз, с който някога са благодарили на слугите. Тонът й недвусмислено подсказваше, че се чувства безкрайно по-високо от нас.
Изпитах раздразнение. Надменното отношение към млади хора, пожертвали част от скъпоценното си време в името на една благородна кауза, винаги ме е вбесявало.
Нанае, най-младата от нас, вече кипеше от гняв. Аз обаче успях да се овладея.
— Няма за какво да ни благодарите. Макар да не разбираме много неща, ще дадем всичко от себе си. — После се поклоних дълбоко.
Дамата с пелеринката от лисици явно още не беше свършила.
— Доколкото разбрах, всички помощнички са гейши от Шимбаши — продължи тя.
— Гейшите дойдоха да ни помогнат по своя воля, макар че имат много задължения. Мисля, че е редно всички да им благодарим — опита се да посредничи госпожа Киучи. Веднага се почувствахме по-добре.
— Онази дама си въобразява, че е кой знае какво. Виж я как се е надула в пелерината от скъпи лисици — проговори злобно Шигено.
Любезната госпожа Киучи ни покани да седнем.
— Съберете се малко, за да седнем всички. Кихару, попитайте кой желае да пие кафе и кой чай.
Гласът на госпожа Киучи имаше тежест. Дамите ни поканиха да седнем и похвалиха готовността ни да участваме в акцията.
Скоро стана единадесет часа. Окачихме кутиите за събиране на пари с червени панделки на шиите си и заехме местата си в близост до издателство „Асахи“ в Шикиябаши.
Както ни бяха учили по време на танците азума, застанахме на известно разстояние една от друга.
След малко пристигна гейшата Кохиро и извика:
— Извинете, че закъснях!
Тя беше три години по-голяма от мен, но напълно естествена и не се държеше като възрастна гейша, а като истинска приятелка. Американският й приятел я бе довел със собствената си кола. Едновременно с него пристигнаха трима важни служители в голяма фирма, които познавахме от приемите.
— Смели момичета! — извика единият.
— Прекрасна гледка — подкрепиха го другарите му и сложиха във всяка касичка по една банкнота от сто йени.
Вече не знам каква беше стойността на сто йени, но с десет хиляди йени можеше да се купи голяма, здрава барака. Във всеки случай тези банкноти от по сто йени бяха многообещаващо начало. Акцията можеше да започне.
— Дайте дарения за сирачетата от войната! — викаха гейшите и минувачите се спираха пред тях. Ясният глас на Нанае, школуван от песните кийомото, се издигаше над всички.
— Бъдете мили към мен, дайте нещо за сираците от войната!
Избухнах в смях и се втурнах към нея.
— Не бива да казваш „Бъдете мили към мен“, след като събираш пари за сирачетата.
— Тя е истинска гейша — засмя се Кохиро.
— Прави сте, не биваше да казвам това — поправи се Нанае и се засмя на себе си.
Акцията продължи. Около обед се появиха и други от постоянните ни гости и улицата се оживи. Освен познатите ни японски гости, минаха няколко американски журналисти и хора от „Дженеръл Хедкуортър“. Повечето сложиха в кутиите ни банкноти от сто йени. Минаха и много студенти и чиновници.