Първоначално бях решила да нося скромна блуза и пола, за да остана незабелязана.
— Не си права — възрази полковникът. — Съдебната зала е мрачна и сива. Както обвиняемите, така и американските съдии жадуват за красиви цветове. Облечи красиво кимоно, така ще внесеш малко пъстрота и веселие.
В това отношение японците и американците имат съвсем различни представи. Когато отиват в съда, японците се обличат по-скоро дискретно и незабележимо. Но преди тридесет и пет години аз бях още млада и предполагам, че съм представлявала наистина приятна гледка.
Всеки ден избирах розово, светлосиньо или жълто-зелено кимоно, обличах се грижливо и чаках пред къщи да дойде джипът и да ме откара до съдебната зала. На входа младият военен полицай ме предаваше на свой колега, който ме отвеждаше до едно от местата, резервирани за пресата.
Сърцето ми се късаше, когато съдиите и прокурорите извикваха имената на мъжете, които бях познавала лично: Йонаи Мицумаса, Шимада Шигетаро, Шигемицу Мамору, Того Шигенори, д-р Окава Шомеи и други.
Познавах много добре дългогодишната любовница на д-р Окава, защото къщата й беше до нашата и често се срещахме. За мен беше истински шок да наблюдавам несигурните му движения в съдебната зала. Като видях как един млад военен полицай го изведе от съда, сълзите ми рукнаха.
В тази връзка трябва непременно да напиша нещо за полковника, защото намирам, че всички японци трябва да го знаят. Той беше добросърдечен човек и не само споделяше с японските военнопрестъпници седмичните си дажби, но и специално купуваше за тях уиски, шоколад и цигари. В Ичигая бяха събрани голям брой обвиняеми и той се стараеше да пести от личните си дажби и да ги снабдява с всичко необходимо.
Аз го придружавах в дома на бившия генерал Тойо. Носехме на семейството му консерви и мляко на прах. След войната улиците бяха толкова изровени, че всеки път едва не си прехапвах езика от друсането на джипа. Спомням си, че при първото ни посещение трябваше непрекъснато да питаме за пътя и търсенето продължи няколко часа.
Полковникът избра именно мен между многото японски и американски преводачи, защото нямах нищо общо с процесите и умеех да пазя тайна. Той знаеше, че може да разчита на мен, затова ме водеше със себе си, когато помагаше на семействата на арестуваните. Цяла Япония гладуваше и една-единствена консерва или пакетче мляко на прах бяха скъпоценен дар за семейството. Преди войната не познавах генерал Тойо. В първата част споменах, че не познавам много хора от армията, защото в Шимбаши идваха предимно флотски офицери. Армията предпочиташе Акасака.
Срещнах госпожа Тойо в къщата й в Тамагава. Тя приличаше на класическа красавица от епохата Хейан (794–1185).
Помолих полковника да ми разреши да занеса бисквити, оризови сладки и зелен чай на господата Шигемицу, Йонаи, Шимада, Того и другите. Той ме пусна при тях само за няколко минути, но аз бях толкова разстроена от вида на мършавите им лица зад дебелите решетки, че не можах да се удържа и се разплаках. Задушена от хълцанията, не можах дори да ги поздравя както трябва.
— Кихару е тук — съобщи весело полковникът и им предаде донесените от мен сладкиши и чай заедно с неговото уиски и цигарите.
Доколкото си спомням, госпожа Того беше германка. Бяха ми я представили на един прием и когато се срещнахме отново, тя ме позна.
Процесът срещу императора на Манджурия ме развълнува особено силно. Той беше невероятно мършав и говореше като третокласна гейша, принудена да приеме благодетел, който й е отвратителен. Разбира се, това е моята интерпретация, но преди войната си го представях по-мъжествен и искрен.
Разговарях за всичко това с полковника.
— По време на война е естествено всеки да бъде лоялен към родината си. Ако някой бъде осъден на смърт чрез обесване само защото е бил верен на родината си, май трябва да обесят и мен, защото шиех колани за войниците на фронта, изравях корени на село и изпращах колети. Защо не ме затварят? Не е редно да осъждат на смърт хора, които са искали страната им да спечели войната и са работили за това…
Сълзите ми бяха съвсем искрени и трогнатият полковник се опитваше да ме утеши:
— Аз не искам да убия никого. Аз съм само шеф на полицията. Нямам власт да променя нещата. Много съжалявам. Простете ми.
Сините му очи бяха пълни със сълзи и той се извиняваше, сякаш само той носеше отговорността за ставащото. Аз съм твърдо убедена, че няма друг американец, който да се е отнасял така добре с военнопленниците, и смятам, че цяла Япония трябва да знае това. Всички японци трябва да знаят, че в месеците след войната и дори в затвора за военнопрестъпници в Сугамо един американец е правил всичко, за да облекчи живота на обвиняемите.