Мъжът ми се връща
Три или четири години след края на войната много мъже се върнаха у дома, но голям брой войници все още бяха в неизвестност.
Големият шум, който по време на войната се вдигаше около онези, които жертваха живота си за родината, замлъкна много бързо и сякаш всички забравиха падналите и инвалидите.
Мъже с мръсни бели кимона, загубили ръцете и краката си през войната, просеха пред входовете на метрото и пред портите на почти всички големи храмове и параклиси.
Едновременно с това на много места се разиграваха неописуеми трагедии. Една жена с четири деца приела, че мъжът й е убит, но когато се омъжила за по-младия му брат, съпругът й се върнал. Друга изхранвала години наред родителите и децата си с труда на двете си ръце, а мъжът й се върнал женен за индонезийка с две деца. Това съвсем не беше рядко явление през войната.
Тъй като след капитулацията всеки се грижеше да си набави храна, редът и моралът бяха забравени. Човек можеше да разчита само на най-близките си приятели.
По цялата страна ставаха непредвидими събития.
След дълга и упорита работа най-после успях да преместя баба, мама и сина си от селото в Урава и вече не ми се налагаше да пътувам всяка седмица с опасните влакове.
Много ми се искаше да заживеем заедно в Токио. Обадих се на справки и почаках доста време, докато открият семейство Наканиши.
Такео и жена му се обадиха един след друг. Те също имаха момченце, малко по-голямо от сина ми. Узнах, че майката на Такео, която бях запомнила с добро, е починала малко преди войната. Те ме поканиха да ги посетя и се уговорихме да ме вземат от гарата. Зарадвах се на милата покана и на следващия ден ги посетих с момчето си. Прекарахме много приятен следобед.
Докато съм разговаряла по телефона, съседката стояла през цялото време зад плъзгащата се врата и подслушвала. Тъй като разговорът не беше поверителен, аз говорех високо и ясно и тя чула, че съм си уговорила среща на спирката на линията Ханкуй. Този телефонен разговор щеше да има неочаквани последствия за мен.
Най-после съпругът ми се завърна.
Той не се прибра право вкъщи, а отседна в хотел в Кобе и обясни, че ще си дойде по-късно. Това ми се стори повече от странно. Скоро узнах причината. Той беше довел със себе си двадесетгодишна арменка, която работела в генералното консулство в Бирма, и две момиченца (които имаха само една година разлика и бяха от смесена раса).
Арменката беше млада и красива. Той й казал, че нашият син (и наследник) е всъщност син на малката му сестра. Ако това беше филм, аз, измамената съпруга, сигурно щях да се разплача и да припадна. Ала аз бях толкова смаяна, че изобщо не заплаках.
През всичките тези месеци се страхувах, че мъжът ми е загинал, ранен или болен. Но че, докато аз стисках здраво зъби и работех ден и нощ, за да изхранвам детето ни, той е създал две деца с една чужда жена и най-спокойно се връщаше в Япония с нея…
Как се излъгах! Никога не бях помисляла, че мъжът ми може да направи такова нещо, вярвах, че съм единствената жена в живота му и съм била винаги в мислите му. Въобразявах си, че и той копнее за деня, когато ще прегърне мен и синчето си…
Мъжете, които се връщаха от чужбина с нови съпруги, и плачовете на чакащите ги жени, родители и деца, бяха обичайна тема във вестниците. Връщането на мъжа с друга жена не беше рядкост за онова време. Но аз и насън не бях помисляла, че това би могло да се случи и с мен.
Не бях толкова нещастна и разочарована, колкото вцепенена от учудване.
— За да не навредиш на доброто ни име, ти ще останеш в нашия дом като съпруга на най-големия ни син и ще възпитаваш сина му. Той е нашият наследник. Казуо ще живее в Кобе и ще идва веднъж в седмицата, за да види теб и момчето. Жената е бяла и ако живее тук, ще навреди на реномето ни — обясни най-спокойно бащата на мъжа ми.
От свекърва си знаех, че мъжът й, който иначе обичаше да се хвали, е пострадал много от паричната реформа и подоходния данък. Въпреки това той ми предложи съвсем сериозно да запазя доброто име на семейството му, като остана да живея при тях, а съпругът ми се устрои в Кобе с бялата си жена и ни посещава само веднъж седмично. Дали мъжът ми можеше да си позволи да издържа две домакинства веднага след завръщането си?
— Наистина ли очакваш мъжът ми да издържа и мен, и новото си семейство? Можеш ли да поемеш отговорността за това, татко? — попитах го.
— Виж… за щастие ти знаеш английски. В Осака също имаме окупационен корпус. Това е благоприятна възможност и не бива да я пропускаш. Работи за американците и отгледай детето си в нашата къща. Казуо ще се грижи за другата жена и децата. Това е най-простото решение. Всички сме съгласни, че трябва да пазим името си на цяло и сплотено семейство поне за пред хората.