Значи мъжът ми щеше да живее в Кобе и аз имах право да го виждам само веднъж седмично. Освен това трябваше да храня семейството си с работата си като преводачка. Какво удобно решение! Гледах свекър си, сякаш имах насреща си луд.
Свекърва ми беше достатъчно умна, за да се държи настрана. Бях много изненадана колко здрави са оказаха семейните връзки между родителите и децата в Япония.
Никой от роднините на мъжа ми не застана на моя страна. Разчитах много на свекърва си, но тя остана със сина си. Харесвах и младата си зълва, но се оказа, че собственият й брат е по-важен за нея.
Настоях да видя Казуо. Исках да поговоря на четири очи с причинителя на цялото това зло, макар че нямах никакво намерение да коленича с плач пред него и да хленча за милост. Много повече исках да видя дали ще има наглостта да застане пред мен.
Някога беше толкова влюбен в мен. Когато бяхме в Индия, дори миеше косите ми…
Казуо пристигна на следващия ден.
Лицето му беше като на дете, което е направило беля и сега очаква справедливи укори.
Баща му веднага застана между нас. Аз очаквах, че ще прояви малко такт и ще ни остави насаме, но той беше твърдо убеден, че никой няма право да укорява сина му.
За разлика от моите груби ръце и превития от тежката работа гръб, мъжът ми изглеждаше здрав, добре нахранен и щастлив.
Той се усмихна смутено.
— Изглеждаш много добре…
Изведнъж ми стана смешно.
— А ти ми погоди такъв номер — отговорих с иронична усмивка.
— Чух, че Токио е сравнен със земята от бомбите, и сметнах, че ти и малкият сте загинали — отвърна хладно той.
По-късно научих от хора, работили в Бирма, че сватбата е била отпразнувана официално с роднини и приятели, а булката е била с бяла рокля и воал.
Мъж, който твърди, че е повярвал в смъртта на жената и детето си, и се жени повторно, без дори да се осведоми какво е станало с тях, заслужава само презрение.
Винаги съм имала късмет с мъжете, но в този се излъгах. Той беше единственият провал в живота ми.
Изведнъж реших да се съпротивлявам. Много добре, че баща му беше решил да остане при нас.
— Откакто замина за Бирма през 1942 година, аз не съм получила нито стотинка от семейството ти в Осака. Родих детето си сама и го отгледах със собствени сили.
— Времената бяха лоши. Не ти изпращах пари, защото и без това нямаше да ги получиш — отговори небрежно свекърът. Погледнах го унищожително. Вече не се чувствах нещастна, само местех поглед от единия към другия, за да видя докъде ще стигнат в наглостта си.
Според мен любовта между жената и мъжа трябва да бъде взаимна. Щом мъжът ми не ме обичаше вече, аз нямаше да му се натрапвам. След като се беше върнал и ме бе видял, той не искаше да се откаже изцяло от мен, но и в никакъв случай не желаеше да се раздели с младата си красавица. Много егоистично от негова страна.
Обикновено проявявам разбиране, но този път не можех. Не бях чак толкова послушна жена, че да се съобразя с желанието на свекъра си и да виждам мъжа си веднъж седмично. На всичкото отгоре ми възлагаха да храня семейството му с работата си. И най-важното — никога не съм била силно влюбена в мъжа си.
Колкото повече говорех със съпруга си и баща му, толкова повече се засилваше чувството ми, че никога няма да се разберем. Гневът заплашваше да ме надвие. Нямах намерение да си губя времето с тях.
— Невъзможно ми е да остана в Осака, да работя и да храня всички ви, а да виждам мъжа си само веднъж в седмицата — заявих твърдо аз.
— Това са възгледи на гейша. Ти си длъжна да вървиш по правия път на покорната съпруга, да останеш в Осака и да отгледаш наследника ни — отговори свекърът.
Изобщо не му хрумна да изрази съчувствие, че бях чакала толкова дълго, докато синът му си живееше с друга жена.
Стига толкова. Не можех да понасям повече това измамно семейство. След няколко дни оставих детето си, зарязах всичко и се върнах сама в Токио.
Питах се дали не беше по-добре веднага да взема сина си. Но в Токио вече ме очакваха куп ангажименти и не можех да се бавя.
Когато заявих, че се връщам в Токио, свекърът каза:
— Прави каквото искаш. Но ние знаем, че си разговаряла по телефона с чужд мъж и си отишла на среща с него.
Съседката беше подслушала разговора ми със семейство Наканиши и беше донесла на свекъра ми, че в еди-колко си часа съм се разбрала да се срещна с някого на гара Ханкиу. „Вашата снаха говори по телефона с мъж и се уговориха да се срещнат.“ Живо си представях тази клюкарка. Нямах никакво намерение да се оправдавам, но все пак опитах: