— Обадих се на една дама, която познавам от детството си, но разбрах, че е починала. Срещнах се със сина й, за да запалим благовонни пръчици. Мога да си представя какво ви е надрънкала съседката, но аз не съм неморална като сина ви. Все ми е едно какво мислите за мен, правете каквото искате. Аз заминавам.
Като си помислих с какъв ужас и тъга ще посрещнат историята с мъжа ми роднините, особено баба, и токийските ми приятели, сърцето ме заболя. А и синът ми щеше да плаче, че съм изчезнала така внезапно…
Вече споменах, че свекърва ми изобщо не се показа по време на караниците ни. Тя беше умна жена. И без това нямаше да има сили да застане срещу мъжа си. Обясни, че не се чувства добре и трябва да остане в леглото, и толкоз. Старият решаваше всичко. Мъжът ми се разбираше добре с баща си, който винаги се стремеше да урежда всичко в негова изгода.
Когато се върнах в Токио, реших да не казвам никому нищо, защото умирах от срам. Никой нямаше да повярва, че мъжът ми се е върнал с двадесетгодишна хубавица и две смесени момиченца. По-късно казах на приятелите си, че мъжът ми е загинал в Бирма… Сама го убих.
Днес историята ми се струва толкова абсурдна, че ми е по-скоро смешно, отколкото тъжно.
Във всеки случай оставих момчето си при семейството на баща му в Осака. Баба беше неутешима и всеки ден си изплакваше очите.
— Оставила си малкото ми внуче в онзи чужд дом, където никой не го обича. Ти не си майка — обвиняваше ме тя.
Баба ми се грижеше с много любов за единственото си внуче още от самото му раждане. Тъй като беше стара и нямаше за какво да мисли, синът ми беше единственият смисъл на живота й. Едва не умря от ужас, когато чу, че мъжът ми се е върнал от Бирма с млада бяла съпруга и две момиченца. Разбирах, че според нея беше безчовечно да оставя малкото си дете при чужди хора, и не й се сърдех.
Тъкмо се бяхме преместили в Урава и още не бяхме уредили домакинството си. Много скоро обаче укорите на баба ми дотегнаха и реших да си върна детето. Опасявах се, че онези няма да върнат лесно „наследника на името си“, затова бях обмислила много внимателно тактиката си и почти се разочаровах, че те не възразиха и ми го дадоха без условия.
Вероятно двамата стари хора бяха облекчени, че ще ги освободя от грижите за едно малко дете.
Когато се върнах с малкия, мама и баба, които дотогава упорито боледуваха, набързо си възвърнаха старата жизненост и оздравяха напълно. Знаех, че двете ще се грижат всеотдайно за него, затова се хвърлих с нови сили и енергия в работата си.
По-късно узнах, че арменката била много разочарована от живота в Япония. Мъжът ми твърдял, че е милионер, но след войната в Япония нямаше достатъчно за ядене. Като европейка, тя не беше толкова глупава да се жертва в името на децата си. Накрая се омъжила за един английски бизнесмен и дала децата за осиновяване на бездетни чуждоземни двойки. След това заминала за Лондон.
За щастие на Ота Казуо никой освен госпожа Иида, мен и няколко верни приятели не знаеше, че е бил двуженец. По-късно той стана ректор на университет, преди няколко години се пенсионира. Даже получи орден за педагогическата си работа и аз често му завиждах за добрия живот. Никога не се поинтересува от бившата си жена и сина си. След години синът ми поиска да го види, но бащата се съобрази с чувствата на втората си жена и децата и го посрещна хладно в коридора. По-късно двамата се срещнаха още веднъж в дома на малката ми зълва. Аз съветвах сина си да не се интересува от баща си, но за едно момче е съвсем естествено да потърси баща си…
Във всеки случай това беше най-безхарактерният мъж в живота ми.
Учителка в „Уошингтън Хайтс“
Един известен издател на вестник даде прием, където ме представиха на елегантна дама на средна възраст. Освен това се запознах с двама или трима души от GHQ и двама журналисти. Отговарях главно за обслужването на мис Х. Когато в банкета участваха дами, правилото беше да бъдат обслужвани първи.
Мис Х. беше учителка в „Washington-Heights-Elementary School“, което се намираше в близост до жилищата на офицерите и семействата им.
По-късно „Уошингтън Хайтс“ беше преустроено в олимпийско село. За съжаление не знам как изглежда сега, защото по това време вече живеех в Америка.
По-рано тук беше площадка за маневри и мястото беше много просторно. На свободния терен бяха построили стотици еднофамилни къщи за офицерите от GHQ, училището също беше на голяма площ.
По-рано в Япония почти нямаше жени директорки на училища. Освен това мис Х. беше много енергична личност и изобщо не отговаряше на представите на японците за ръководителка на основно училище. Тя беше красива, руса, обличаше се с вкус, най-вече в плетени костюми, носеше обици, гривни и верижки, ноктите й бяха лакирани.