Мис Х. харесваше кимоната ми. Тъй като бях свикнала сънародниците ми да ме гледат с пренебрежение, бях благодарна за всяка похвала.
Лека-полека започнах да се питам дали няма да живея по-щастливо в Америка. Във всеки случай в компанията на американци се чувствах спокойна и щастлива. Между японците, които са склонни да преценяват човека единствено според класовата му принадлежност, бях почти винаги нещастна. Тук и учителите, и учениците бяха много сърдечни, всички ме преценяваха според действителните ми постижения. Радвах се, че никой не говореше зад гърба ми каква съм била някога.
Запознах се със семейство Мичъл на един прием и се сприятелих с тях. Тъй като малката им дъщеря беше на една възраст със сина ми, посещавахме ги често. Те хвалеха сина ми, че умее да рисува добре. Един ден му купиха двадесет и четири цветни молива и американски блок за рисуване. По онова време цветните моливи и блоковете бяха мечта за всяко дете. Радостта ми от подаръка беше безкрайна. Имах среща със семейството пред главния вход на РХ на Гинза. Млад американски полицай регулираше движението на кръстовището. Дотогава регулировчиците бяха непознато явление в Япония.
Младежът носеше обикновена американска униформа, обръщаше се и движеше ръцете си грациозно като балетист. Често се спирах да го наблюдавам и се радвах на „Танца за регулиране на движението“.
Семейство Мичъл имаха намерение да ме поканят на обед. Тъй като децата бяха на детска градина, уговорихме се да се чакаме пред главния вход на РХ. Както обикновено, бях дошла малко по-рано и чаках на кръстовището в розовото си кимоно.
Мистър Мичъл донесе блока и моливите за сина ми и ме помоли да почакам още малко, тъй като жена му била заета с покупките.
— Разбира се — отговорих аз. Докато чакахме, заговорихме за последния училищен празник. Дъщеричката им, облечена в кимоно, русата коса, вдигната в нова японска прическа, с чадърче за слънце в ръка, беше изпълнила с особена прелест танца към детската песничка „Пъстро чадърче за слънце“ (Ехигаза).
Както стояхме и бъбрехме непринудено, покрай нас минаха двама студенти в строгата униформа на университета „Тодай“, спряха и ни загледаха нахално.
— Днешните уличници са много добре облечени — отбеляза презрително единият.
— Заели са място пред РХ, за да съблазняват американци — отговори другият.
— Извинете ме за момент — казах на г-н Мичъл и хванах за ръкавите двамата студенти, които искаха да продължат пътя си. — Почакайте за момент.
Двамата ме погледнаха смаяно.
— Вие сте студенти в „Тодай“, нали?
— Да. — Погледите им бяха студени и подозрителни.
— Ако съдя по знака L, следвате литература. Учите ли английска литература? — попитах и те потвърдиха.
— Преди малко казахте, че днешните уличници са добре облечени и чакат пред РХ, за да отмъкват американци — продължих аз. Говорех много високо и скоро се събра групичка любопитни. Все пак бяхме на Гинза.
— Като студенти по английска литература би трябвало да различавате английския на уличниците от литературния английски. Освен това аз разговарях с г-н Мичъл за училищния празник на дъщеря му. Вие спряхте до нас и със сигурност сте чули разговора ни. Наистина ли не различавате уличния жаргон от литературния английски? Не мога да допусна да говорите такива безотговорни глупости. И смеете да твърдите, че сте студенти в „Тодай“? Извинете се веднага. — В погледа ми святкаше злоба. Междувременно се бяха събрали много хора и двамата се извиниха с почервенели уши.
— Аз преподавам в основното училище „Уошингтън Хайтс“ и съм учителка на дъщерята на този господин. По тази причина не мога да ви позволя да говорите, че съм чакала пред РХ, за да отмъквам американци. Моля ви за в бъдеще да бъдете по-внимателни, преди да издрънкате такива непремислени глупости.
Студентите се отдалечиха тичешком. Понечих да се върна при г-н Мичъл, когато ме заговори един добре облечен господин:
— Моля да ме извините. Присъствах на сцената още от самото начало и съм много впечатлен. Повечето хора се ядосват на тези неща, ни почти никой няма смелостта да поиска сметка на младите хора и да ги накара да се извинят. Вие сте млада, но сте извънредно смела жена.
— Неловко ми е, че вдигнах такъв шум — извиних се аз.
Така се запознах с професор Канамори, на когото съм вечно задължена. Учудващо е по какъв начин се срещаме с важни за развитието ни хора.
След няколко дни професор Канамори ми се обади по телефона и каза, че ректорът на университета „Тодай“, Намбара Шигеру, непременно желае да се запознае с мен. На приемите разговарях непринудено с господа като ректор Намбара, но когато узнах, че е пратил личната си кола, за да ме отведе при него, ужасно се уплаших. Ала професор Канамори ме успокои: