— Да, свърши. Сега ще започне вечерното представление, навън чакат много зрители. Трябва да излезем.
— Но аз искам още да гледам — изхленчи той и във фоайето се разплака. Разпоредителките се втурнаха към нас.
— Представлението свърши, момчето ми. Сигурно ти е било много скучно, защото е дълго — опитаха се да го утешат те.
— Не, аз искам още да гледам.
— Той плаче, защото иска да види и вечерното представление — обясних аз и дамите се смаяха.
— Малкият плаче, защото не му позволяват да гледа и вечерното представление? Обещаващо дете, какво ще кажете? — След това синът ми стана любимец на всички жени от театъра.
За разлика от другите деца синът ми беше влюбен в театъра. Освен това рисуваше отлично. Рисунките му загатваха за необикновени възприятия и според мен най-доброто бъдеще за него беше да стане декоратор. Веднъж посетихме заедно Ито Кизаку. Още в първата част казах, че той беше един от гениите на Япония. Най-голямото ми желание беше синът ми да се обучава при него.
Кизаку попита приятелски малкия дали обича театъра. После му показа миниатюрен декор и двамата си поговориха за сцената. Синът ми беше много зарадван, че големият чичо разговаря с него не като с дете, а като с възрастен.
— Веднага щом завършиш средното училище, ще започнеш да се учиш при мен. Декораторите трябва да започнат отрано и да изучат занаята в най-големи подробности.
Погледът на Ито беше пълен с топлина. Ако не беше починал, аз щях да дам сина си при него веднага след завършването на средното училище и той със сигурност нямаше да стане чиновник, какъвто е днес, е изтъкнат декоратор, какъвто исках да го видя.
Но да се върнем към първите стриптийз-представления в Япония. Между отделните действия на „Ойуки Морган“ също имаше номера на стриптийзьорки. Докато госпожица Кошижи се преобличаше или преустройваха кулисите, на авансцената излизаха млади танцьорки. Паузите траеха около половин час и зрителите имаха възможност да се наслаждават на красиви момичета. Те се движеха грациозно по сцената и забавляваха публиката с красиви пози.
Заведох сина си да гледа „Ойуки Морган“. Той се тъпчеше с бонбони в гримьорната на Роппа и си бъбреше по коридорите със стриптийзьорките. В представлението участваше и джуджето Соратоби Косуке. Имаше мило лице, малки ръце и къси крака. На ръст беше горе-долу колкото сина ми, т.е. приличаше на пет— или шестгодишно дете, макар че беше на двадесет и две или двадесет и три години.
Явно синът ми го сметна за свой връстник. Тъй като беше много общителен, веднага отиде да си поговори с джуджето, облечено в ушит по мярка смокинг.
— Как се казваш?
— Не знаеш ли? — попита надменно Косуке.
— На колко си години? — продължи с въпросите синът ми.
— По-голям съм от теб, но още съм ерген — отговори обидено Косуке.
Синът ми не можеше да се начуди на това странно дете.
На следващия ден, когато се върнах от покупки, той седеше срещу баба си и плачеше. Когато влязох, и двамата се хвърлиха разплакани към мен.
— Баба кочи каза, че съм лъжец — хълцаше малкият.
При нас имаше две баби. Майка ми и баба ми. Тъй като беше доста сложно, някой бе нарекъл баба ми „баба кочи“, а майка ми „мама-баба“ и така си остана.
— Малкият говори нахални лъжи — оплака се от своя страна баба ми. И двамата бяха много възбудени.
— Какво се е случило? — попитах.
— Разказах й, че съм видял няколко голи момичета с блестящи пеперудки по дупетата, а тя ме нарече лъжец — обясни през плач синът ми.
— Който лъже, той и краде. Така се започва. Много се боя, че внукът ми си съчинява такива невероятни лъжи. Нали вчера бяхте в „Тейгеки“. Възможно ли е там да сте видели голи момичета с пеперудки отзад? — хълцаше баба ми.
Тя беше родена през 1863 година и тези неща бяха напълно абсурдни за нея.
В продължение на два часа обяснявах връзката между театър „Тейгеки“ и стриптийза и обещах, че непременно ще я заведа на някое представление. Така успях да я успокоя.
Покана при главнокомандващия
През 1952 година господин Шинохара от списание „Чуокорон“ ме помоли да напиша нещо за него. Съчинението ми се появи в майския брой под заглавие „Признанията на една гейша, която говори английски“ с псевдоним Юри Харуми.
Днес много хора говорят с неприкрита враждебност за „представителните гейши“ и „гейшите космополитки“. Аз бях една от първите, които, така да се каже, проправиха пътя на младите гейши. След като дебютирах в Шимбаши през 1931, работих като гейша до 1944 година. После дойде войната, след това упражнявах професията си още две години. Мога да кажа, че съм работила като гейша почти десет години.