Забелязах, че на брега на езерото са седнали двама или трима души, и слязох при тях. Единият ме заговори непринудено.
— Много съм ви благодарен. Вие допринесохте много за успеха на приема. — Това беше К. и от този ден нататък той завладя мислите и сърцето ми. Изключително скромен човек, с успокояващ глас и неустоимо излъчване. В него имаше нещо солидно, което веднага внушаваше доверие. По онова време беше ръководител на отдел в споменатата рудодобивна фирма.
— Семейство Филип са въодушевени от вас. Ще можете ли през някой от следващите дни да ги придружите до Никко?
— Разбира се, с голямо удоволствие. И вие ли ще дойдете? — попитах.
— Щом вие ще сте там, шефът няма как да не дойде — пошегуваха се двамата подчинени.
Обзе ме предчувствие, че връзката ни няма да се ограничи в приемите. Скоро започнах да придружавам К. като частна секретарка или преводачка, когато във фирмата гостуваха чужденци. Естествено те си имаха преводачка, отраснала в Америка. Тя беше добра приятелка на жената на К. Редно беше тази мис Фужикава да го придружава, но той вземаше винаги мен и това нараняваше чувствата й. Това беше началото на трагедията.
К. имаше двама синове и две дъщери. Един от основните ми принципи беше да не се влюбвам в мъже, които имат семейство, защото се срамувах да живея като метреса. Затова дълго време си внушавах, че отношенията ми с К. са чисто практически и на първо място е грижата ми за чуждестранните гости.
Един ден се срещнахме случайно тъкмо когато той идваше от зъболекаря. Наскоро бях купила малка къща в Кобикичо и вече се бяхме настанили в нея. Бяха му извадили няколко зъба (от днешна гледна точка не е много редно да се извадят едновременно пет или шест зъба) и изглеждаше крайно изтощен. Отведох го вкъщи.
Настаних го на първия етаж, сварих му супа и му занесох лед. Тъй като му се виеше свят и не можеше да стане, играх ролята на милосърдна сестра до късно през нощта. Беше много късно, когато му повиках такси, за да се прибере вкъщи. Бях много разтревожена и когато чух, че си е взел болнични, отидох да го взема от зъболекаря и отново го заведох вкъщи.
И двамата съзнавахме, че нямаме бъдеще, но онова, което досега бяхме потискали, избликна като порой. През цялото време си повтарях, че е невъзможно, но вече не можех да се откажа от К.
И двамата не бяхме вече млади. Освен това той имаше семейство и би било по-разумно да не се виждаме. Но когато го виждах, забравях всичко друго и не можех да се отделя от него.
Вече не можех да работя нормално, не мислех за нищо друго освен за него, исках само да бъдем заедно.
Преди войната работех с по-голямо въодушевление, когато бях влюбена. Беше ми много приятно да бъда сред хора и не се дразнех, когато се шегуваха с мен. Очевидно в природата ми беше любовта да ме прави весела и щастлива.
Този път беше различно. Най-много обичах да бъда сама с него, всички други ми досаждаха. Исках само него. За съжаление беше невъзможно. Трябваше да работя, макар че мислите ми бяха другаде.
К. търсеше всевъзможни претексти, за да не се прибира вкъщи. Разбира се, аз му казвах, че трябва да иде при семейството си, но в действителност бях прещастлива, когато можехме да останем цяла нощ заедно.
Макар че не умеех да готвя особено добре, той хвалеше готварското ми изкуство и аз знаех, че това са само празни комплименти, но всеки път бях готова да избухна в сълзи.
Когато К. нощуваше у нас, жена му се обаждаше на всеки половин час. Когато стана нетърпимо, увихме телефона в едно одеяло и го скрихме в гардероба.
Бащата на К. живееше във вила извън града. Майката беше починала рано и старецът явно се чувстваше самотен, макар че голямата му дъщеря, останала вдовица, му помагаше в домакинството. К. ме представи на баща си.
Посещавах често стария човек и му носех сирене, бекон и шунка (въпреки старостта си, той харесваше много западните специалитети). С К. ходехме при него два пъти месечно и самотният старец беше особено щастлив да ни вижда. За съжаление жената на К. боледуваше често и не можеше да го посещава.
И аз, и той мислехме непрекъснато, че трябва да се разделим, защото по-нататъшното задълбочаване на връзката ни щеше да ни направи нещастни, но никой не смееше да изкаже тази мисъл гласно.
Телефонът звънеше всяка нощ, докато накрая се превърна в кошмар. Сигурно и жена му страдаше не по-малко от мен. Никой не го казваше, но и двамата искахме да станем истинско семейство. К. познаваше един възрастен господин, който му бе помагал на младини и живееше в Одавара. Веднъж отидохме заедно във вилата му. К. се допитваше до него както по професионални, така и по лични въпроси. Още първия път ми направи впечатление, че мъжът е много самонадеян. Според мен не заслужаваше доверие. Веднага щом ни изслуша, предложи решение.