— Имайте само малко търпение. Аз ще убедя съпругата да се откаже. Ако се обичате истински, аз ще поема отговорността и ще предизвикам решение. Проблемът е, че К. има четири деца. Готови ли сте да ги вземете всичките? Или мъжът и жената ще си разделят по две деца? Но това може да се обсъди и по-късно.
Разказах му, че и аз имам дете. Ако децата на К. трябваше да израснат у нас, щях да се отнасям към тях като към мои собствени деца даже ако това означаваше да пренебрегвам сина си. Тогава наистина мислех така.
Много по-късно узнах, че приятелят на К. е говорил и със съпругата му.
— Аз ще се погрижа мъжът ви да се раздели с онази жена.
Той казваше на всички само онова, което те искаха да чуят. Първото ми впечатление се оказа вярно.
Във всеки случай през тези месеци живеех само за К. и бях на седмото небе от щастие. Закопчавах му ризата, връзвах му вратовръзката и му обувах чорапите.
Никога дотогава не бях правила това. Винаги съм имала нужда от силен мъж, на когото мога да се опра. Обичах, когато мъжете правеха нещо за мен. Сега беше напълно различно.
Той беше всичко за мен. Любовта, която изпитвах към него, ме тласкаше всекидневно да му показвам с цялото си тяло колко много означава за мен.
Всеки ден, когато тръгваше на работа, го придружавах до метростанцията Гинза. Когато минаваше през бариерата, изпитвах неописуема тъга, сякаш никога вече нямаше да го видя.
Когато бях омъжена за дипломата, никога не бях помисляла колко важен е статусът на съпругата, но откакто бях с К., непрекъснато се безпокоях, че не съм официално омъжена за него, и се учудвах на еснафщината си.
Беше ми много странно, че тъкмо аз, човек с голямо самоуважение, се съобразявах с колегите му и приемах безропотно нощния телефонен терор. Дори мисълта, че един ден щяхме да се разделим, беше като удар с кама.
Веднъж посетихме „Руикотей“ в Анагибаши с една двойка геолози от GHQ, за да им покажем фойерверките. За да не си създаваме проблеми, се представихме като мистър и мисис К.
Присъстваха много чужденци и всички ме наричаха мисис К.
Малко по-късно на приема в съседното помещение пристигна споменатата вече преводачка и веднага се втурна към нас.
Всички чуха какво каза:
— Тази жена не е мисис К. Тя му е любовница. Защо я наричате мисис К.? Като е довел любовницата си на официален прием, той е проявил неучтивост и към вас. — Всичко това беше казано на добър английски. Бях толкова засрамена и нещастна, че ми се искаше да потъна вдън земя.
Почетният гост мистър Мърфи застана до мен и сложи ръка на рамото ми.
— Няма никакво значение дали му е съпруга, или не. Днес тя беше очарователна домакиня и ние всички я харесваме независимо дали е мисис К., или не — заяви спокойно той.
Младата преводачка се засрами и побърза да се скрие.
През тези дни преживях много неприятности. Когато бях сама с любимия си, бях на седмото небе или безкрайно нещастна. Люлееха ме вълни на щастие и отчаяние. Наистина неописуемо време.
Написах безброй прощални писма (защото не можех да говоря), които смятах да оставя за него в жилището си, но продължих да очаквам трескаво посещенията му и когато заставах насреща му, напълно забравях за писмата. Загърбила всичко друго, приготвях вечеря и разкъсвах написаното с толкова мъка писмо. Това се повтаряше всеки ден. Ако знаеха какво правя, със сигурност щяха да ме обявят за луда.
Понякога К. се тревожеше за децата си и ме молеше за съвет. Обикновено разговорите за децата бяха табу. Макар че по възможност избягвахме тази тема, той ми разказа, че най-голямата му дъщеря настоява да отиде в училище, ръководено от мисионери. Жена му също настояваше да изпратят момичето в това училище.
Познавах директора на мисионерското училище (беше французин) и го помолих да приемат момичето. То беше на дванадесет години и имаше характерните черти на баща си. Достави ми голяма радост, че можах да направя нещо за дъщеря му.
Над сърцето ми беше паднала тъмната сянка на тъгата, въпреки това обичах този мъж повече от всичко на света и понятията като разум и морал бяха загубили смисъла си. От само себе си се разбира, че приемите ми опротивяха, той също не одобряваше работата ми. Започнах да прекарвам цялото си време в чакане и всичко, което правех, беше за него. Живеех само от едната среща до другата и не виждах изход от положението. Нощният телефонен терор ставаше все по-мъчителен. Като цяло ситуацията беше непоносима, но не мислехме за раздяла. Предложих му да открия някакъв магазин, а той да се върне при семейството си. Така вече нямаше да се срещаме у нас, а някъде другаде.