Ден и нощ мислех само за него. Изпитвах съжаление към себе си и си казвах, че ако открия магазин, ще има с какво да отклонявам вниманието си… Това прозрение дойде доста късно, но все пак беше крачка в правилната посока.
Мисълта да открия ресторант или бар беше противна и на двама ни. Затова решихме, че трябва да отворя магазин за кукли. Щяхме да го наречем К, по началната буква на името ми. Вероятно с това се опитвах да вдъхна малко смисъл на празния си живот, който се състоеше само от чакане. Във всеки случай се отдадох с душа и сърце на производството на кукли. За щастие намерихме евтини помещения на улица „Намики“, в седми блок. Баба, мама и синът ми живееха на първия етаж, долу беше магазинът.
Макар и малък, магазинът за кукли беше чудесен. Милата Айко и Йошико, дъщерята на стъкларя Нишимура, чиято работилница беше в Тамура-чо, бяха много приятни момичета. (Йошико беше красавица и привличаше много клиенти.) С тяхна помощ магазинът процъфтяваше. Демонстрирахме как се произвеждат куклите и ги продавахме.
Имахме много чуждестранни клиенти, защото, освен че говорех английски, чужденците ми съчувстваха, че съм останала вдовица и загиналият ми съпруг е бил служител на външното министерство. Когато се разделих с мъжа си, изпитвах дълбок срам да разкажа истината на чужди хора. Затова набързо се превърнах във вдовица.
К. мразеше да му напомнят за децата и поради това изпитваше известна неприязън към сина ми. За да сме сами, аз го оставях под грижите на мама и баба и го виждах само от време на време. Когато открих магазина, бях много щастлива, че отново можехме да живеем всички заедно на първия етаж на къщата.
В магазина винаги беше много весело, защото идваха предимно млади хора. Постепенно стремежът ми да се раздам без остатък изчезна, а тъй като се виждахме само веднъж седмично, жена му се отказа от нощните обаждания. Всичко тръгна на добре.
Жените в три четвърти панталони изчезнаха от Гинза и на тяхно място се настани американската мода. Най-вече се набиваха на очи ярко облечените дами под ръка с американски войници. Дотогава японките избягваха греещи цветове като червено, зелено, жълто и синьо. А сега се разхождаха в центъра на града с тънки летни рокли, сякаш бяха на плажа.
Освен това много млади хора ходеха хванати за ръка и аз съжалявах, че съм се родила твърде рано и не мога да се наслаждавам на тези нови свободи. Когато преди войната се върнах с Ота Казуо в Япония, направихме посещение на учтивост при посредника за женитбата ни. На връщане минахме ръка за ръка през парка на храма Мейджи, когато ни спря полицай.
— Ей, вие! Кои сте?
— Какво има? — учудихме се ние.
— В какви отношения сте?
— Женени сме.
— Щом сте женени, дръжте се прилично. Що за нахалство да се разхождате за ръчичка в тези лоши времена? — изгърмя той. Бяхме много уплашени.
Така беше някога и според мен през последните години светът се бе променил към добро, щом младите можеха спокойно да се разхождат ръка за ръка. В Япония тъкмо навлизаха музикални течения като суинг и джаз в стила на Глен Милър, танцуваха джитърбъг и мамбо, а по-късно рокендрол и ча-ча.
Известни имена на японската джазова сцена бяха Джордж Кавагучи, Накамура Хачидаи и Мацумото Фумио. От Америка идваха плочи на Розмари Клуни, Дайана Шоу, Иърта Кит, Сачмо (Луис Армстронг), Нат Кинг Кол и други. Във всички кина даваха великолепни цветни американски филми.
Японското филмово изкуство също достигна един от върховете си. Появиха се фантастичните черно-бели филми на режисьори като Мизогучи и Оцу, бяха произведени и много хубави цветни филми, най-вече от Сугияма Кохей. Една американска филмова компания покани Сугияма в Америка, за да се учи от техниката му.
В плуването японците бяха винаги на първите места, а носителят на златен медал Фурухаши Хироноши стана известен с името „летящата риба от Фуджияма“. Хашизуме и Танака спечелиха сребърни и бронзови медали. Бяха вдигнати три японски знамена и цяла Япония кипеше от въодушевление.
По времето, когато открих магазина за кукли, на Гинза се появи една напълно нова професия — на човека сандвич.
Преди войната имаше чиндония, които вървяха по улиците в ярки облекла с музикални инструменти като шамисен, кларинети, камбанки и барабанчета и правеха реклама на новооткритите магазини. (Те съществуват и днес.) Носеха сценичен грим и се обличаха като Танге Сазен и Кушимаки Офужи40 или като скитащи артисти. Представленията им бяха като уличен театър.
40
Танге Сазен и Кушимаки Офужи, герой и героиня на народностни филми от тридесетте години.